парите и би ви накарала да ги вземете.
— Това ли е всичко, което искаше да знае?
Торчи се намръщи.
— Запита дали наистина името ви е Чизхолм.
Усетих студени тръпки по гърба си.
— Казах й, че доколкото зная, е така — продължи Торчи, разтърквайки внимателно ръката си. — След това тя попита дали не съм чувал някой да ви нарича Чешъм — мисля, че това беше името, но й отговорих, че не съм.
Почувствувах се така, сякаш някой ме е ударил в стомаха. Тя знаеше! Значи е знаела през цялото време! Тъкмо затова ме е избрала!
— Ти си добро момче, Торчи — обадих се прегракнало. — Винаги съм мислел, че човек може да ти има доверие.
Торчи изглеждаше засрамен от себе си. Не ме поглеждаше.
— Но тя ви обича, синьор Дейвид. Нямаше вид на човек, който иска да ви навреди.
— О, върви по дяволите! — казах и тръгнах към вратата.
— Хайде да пийнем, синьор Дейвид — умолително рече Торчи, изправяйки се на крака. — Само за да ми докажете, че вече не сме врагове.
— Не! Не сме врагове, но не сме и приятели. Ние вече не представляваме нищо един за друг.
Плъзнах резето обратно, отворих вратата и излязох навън.
Всеки път, когато тя искаше да се отърве от мен, всеки път, когато не изпълнявах онова, което поискаше, трябваше само да вдигне телефона и да съобщи на полицията къде да ме намерят, за да ме обесят.
Бях загазил здравата и си го знаех.
ШЕСТА ГЛАВА
„Казах й, че сте дезертьор от армията …“
Докато карах по еднообразната автострада, свързваща Милано със Сесто Календо, много ясно си припомних как започнаха неприятностите ми.
Спомних си и точната дата: 23 април 1945 година — два дни, след като Болоня беше освободена, когато американските и британските части, след като изградиха предмостово укрепление през реката По, бяха крайно изтощени от акцията.
Това, което беше останало от моята част, около сто и петдесет души, участвували в най-ожесточените сражения, в затишието, което последва, бяхме изтеглени от предната линия за прегрупиране. Изпратиха ни в едно малко селце на брега на Рено, на около двадесет километра от Прадуро е Сасо.
Сред повечето от нас вече се загнездваше надеждата, че боевете ще спрат след няколко дни. Акцията беше изтощителна и съвсем не съжалявахме, че се появи възможността да си отдъхнем.
Тъкмо в този ден аз и двама други сержанти се къпехме в реката. До брега се приближи лейтенант Ролинс и ми махна с ръка.
Обичахме Ролинс — едър, як и весел човек. Той се бъхтеше заедно с нас през последните шест месеца, участвуваше в битките наравно с всички, предвождаше ни в трудни сражения, винаги на три крачки пред останалите, никога не поглеждаше назад, за да се увери, дали го следваме и продължаваше напред, сигурен, че сме след него, както и неизменно бяхме. Беше добър офицер и чудесен човек.
Доплувах до него и се изправих, водата стигаше до кръста ми.
— Съжалявам, че ви прекъсвам, сержант — каза той ухилен — но ми трябвате. Тук изглежда много хубаво.
— Наистина е хубаво, лейтенант — отвърнах и се заизкачвах по брега.
Той ми подаде ръка, Ролинс въобще не беше високомерен. Притежаваше рядкото умение да се отнася към подчинените си като с равни и в същото време здраво да държи юздите.
— Облечете се, сержант — каза, сядайки на тревата. — Отиваме в главната квартира.
Докато се изсушавах, той запали цигара и дръпна кепето над очите си.
— Вие говорите италиански, нали?
— Да, сър.
— Много добре ли?
— Говоря английски и италиански еднакво добре, лейтенант. Когато бях малък, живях десет години във Флоренция.
— Как стана това? — Запита той, поглеждайки нагоре към мен.
— Роден съм във Флоренция. Баща ми беше художник, неизвестен, но голям ентусиаст. Бях на десет години, когато брат му почина и му остави малко пари и къща в Кармел, щата Калифорния. Напуснахме Флоренция и се заселихме в Кармел, но не съм забравил езика.
— Добре ли познавате Флоренция?
— След 1934 година прекарах две години там. Следвах архитектура, специализирах периода на Ренесанса. Да, познавам я много добре.
— А Рим и Венеция?
— И там мога да се оправя. Какво се мъти, лейтенант?
Той хвърли цигарата си във водата.
— Карате ли кола?
— Да, от години.
— Ще можете ли да изпълните ролята на гид? Трябва да сте готов да отговорите на какъвто и да е въпрос, свързан с историята и изкуството и да дадете правилен отговор.
— Предполагам, че това е по силите ми — казах, недоумявайки какво имаше предвид. — Някъде тук ми се намира един екземпляр от туристическия справочник на Италия. Предполагам, че бих се справил добре.
— Е, тъй като няма друг — Ролинс се изправи на крака, — ще се наложи да бъдете вие.
— Какво трябва да правя, лейтенант?
— Определен сте да съпровождате генерал Костен на разходка из Италия, Флоренция, Рим и Венеция. Тръгвате утре.
Погледнах го изумено.
— Той не се ли интересува от боевете в тази война, лейтенант?
Ролинс потисна една усмивка.
— Той е в отпуск по болест, сержант. Не бих искал да чуе подобно нещо — луда глава е. Неофициално казано, Чизхолм, задачата няма да е лека. Ако зависеше от мен, не бих изпратил никой от моите хора. В главната квартира обаче имат вашето досие и генералът поиска да тръгнете с него.
— Що за човек е?
— Точно както ви казах — истинска луда глава. Ще се наложи да внимавате за всяка своя стъпка. Идеите му как трябва да изглежда и да се държи един войник, са твърдо установени. Ще ви подготвя за работата, но е задължително да бъдете безупречен и когато го казвам, имам предвид тъкмо това — безупречен. Той дори ще провери дали са лъснати и подметките на обувките ви и ако не са, Бог да ви е на помощ.
Почесах се по тила и направих гримаса.
— Не можахте ли да кажете, че съм болен, лейтенант? Май не е за мен работа.
Ролинс се ухили.
— Не е. Не е работа за никого, но може да ви е от полза. Време е някои от вас, сержанте, да освежите разбиранията си. По-добре си вземете този справочник. Ако му дадете погрешна информация за нещо, смятайте, че ви е поразила атомна бомба.
— Говорите така, сякаш ме очаква ваканция.
— Когато свършите, ще ви дам отпуск — ще имате нужда. Хайде да отидем до главната квартира и да подготвим документите ви. Утре сутринта трябва да му се представите в Болоня в десет нула нула, така че нямате много време.
