Предположението ми се оказа правилно В един момент кепенците на горния етаж се разтвориха и висок, едър мъж застана в рамката на прозореца.
Беше облечен в зелен копринен халат, разкриващ голия му огромен гръден кош, плътно покрит с гъсти черни косми. Имаше вид на шампион по борба, а дългото му лице с едри черти и счупен, плосък нос, смачканите му уши и грозна твърда уста ми напомниха статуята на римски борец, която веднъж видях в Рим.
Той гледаше към Лаго с вид на добре хранено животно. Между дебелите си силни пръсти държеше незапалена пура.
Бях сигурен, че виждах Марио Белини и сега разбрах защо Торчи каза, че е буен човек, дори нещо повече. Можеше да бъде опасен и свиреп като горила.
Остана на прозореца вероятно половин минута, след това се обърна и изчезна. Когато се извръщаше от прозореца, зърнах Лаура.
Станах и бързо отидох до лодката си. Видях това, за което дойдох. Сега знаех къде да намеря Белини, ако ми потрябваше. Тя нямаше да узнае, че съм я проследил.
Не е било нужно да бързам. Тя се върна във вилата едва, когато се стъмваше.
Преди да тръгна към селото, за да нощувам, бях се облегнал на стената на терасата и наблюдавах светлините на Стреза. Тогава забелязах от тъмнината да се появява моторницата.
Движеше се бързо на зиг-заг по гладката повърхност на водата. Фаровете хвърляха два ярки лъча в бързо падащата тъмнина.
В последната секунда трябва да е съобразила, че с тази скорост, с която се движеше, ще разбие лодката в пристанищната стена, затова завъртя кормилото и отново се стрелна в тъмнината.
Направи голям кръг. Ревът на мотора замря, когато намали газта и се приближи значително по-бавно. Дори и тогава не успя да улучи входа и чух как моторницата странично се охлузи о пристанищната стена, а носът силно се удари в стъпалата.
Наведох се напред, опитвайки се да видя какво става.
Чух я, че проклина в тъмнината, после светна електрическо фенерче и видях как бавно заизкачва стъпалата.
Мина покрай мен, без да ме види. Вървеше несигурно, тананикаше си тихичко, докато се изкачваше по пътеката към вилата, залиташе, плетеше крака и се свличаше по ръце и колене.
Наблюдавах я.
Беше пияна като уличница в събота вечер.
Не я видях през целия следващ ден.
Прекарах сутринта като поправях лодката. Беше ожулила боята и изкривила месинговата обшивка. Чак до обяд оправях повредите.
Следобед, докато стане време за чая, четох на Бруно откъси от книгата си. Видях, че той проявява интерес, независимо от потиснатостта, която забелязах, когато го пренасях сутринта върху стола.
След като свърших обичайната си вечерна работа, взех лодката на Бичи и излязох в езерото за риба.
Защо Белини се появи изведнъж, продължавах да се питам. Завръщането му предизвика у Лаура такава възбуда, каквато тя не проявяваше в отношенията ни. Но за мен това нямаше значение. Ако тя искаше животно като Белини, можеше да го има. Бях благодарен, че съм се изнесъл от къщата с лодките и не преча.
Днес е петък. Утре е свободният ми ден. След още няколко дни можех да си грабна багажа и да си тръгна.
Ловях риба на около триста метра от пристана на вилата. Чух как се пали моторницата, след малко тя излезе от пристана и с голяма скорост се понесе към Стреза. Лаура беше на волана. Пушеше цигара и беше без шапка. Не погледна към мен. Падащата тъмнина бързо погълна лодката.
Още една среща с Белини, помислих си и изгубих интерес към риболова. Запалих мотора и обърнах носа на лодката към Ароло.
Отдавна минаваше среднощ, когато чух рева на моторницата. Лежах полузаспал в тясното твърдо легло в стаичката си, но шумът ме разбуди, аз станах от леглото и отидох до прозореца.
Връщаше се по същия смахнат начин като предишната вечер, мина покрай прозореца ми с такава скорост, че вълните заляха лодките, закотвени точно под къщата.
С нея беше Белини, чух гласа му, който заглушаваше шума на мотора. Той й крещеше да намали скоростта.
Наведох се от прозореца и видях да спира в пристана. След пет минути лампите в къщата с лодките светнаха.
Щом вдигнах Бруно на следващата сутрин, върнах се в гаража и помолих Бичи да ми даде една кола.
Цяла сутрин нямаше какво да правя и се нуждаех от нечие присъствие. Дори предпочитах компанията на Джузепе пред собствените си мисли. Фактът, че Лаура отново прибра Белини в къщата с лодките веднага щом аз се преместих, ме отвращаваше и макар да се залъгвах, че ми е безразлично, непрекъснато мислех за това.
Бичи ми посочи един стар посмачкан Фиат.
— Можеш да вземеш тази. Купи си бензин. Няма да ти взема пари за колата.
Благодарих му и придвижих колата до помпата.
Докато я пълнех, Лаура се спускаше по пътя в Алфа Ромеото. Щом ме видя, рязко спря и ми махна с ръка.
Отидох до нея.
— Дейвид, забравих да ти дам парите.
Беше бледа, но очите й блестеха, имаше някакви искрички в тях, които не бях забелязвал по-рано.
— Още не е време, нали? — казах.
— По-добре да ти ги дам, преди да съм забравила. — Тя отвори чантата си и ми подаде седем банкноти по хиляда лири. — Къде отиваш?
— В Милано.
— Ела с мен. И аз отивам там.
— Не зная кога ще се върна — казах, без да я поглеждам. — Смятам, че е по-добре да съм със собствен транспорт.
Тя ме изгледа изпитателно.
— Както искаш. Съжалявам, че не те видях през последните два дни. Мои приятели са в Регина. Досадно, но няма как. Удобна ли е новата ти стая?
— Добре е — казах рязко.
— Хубаво, трябва да тръгвам. Надявах се да те видя тази вечер, но отново трябва да отида в Стреза. Хайде утре вечер да се видим в къщата с лодките, а?
— Джузепе пристига и ще спи при мен — излъгах. — Не е виждал Лаго и ме помоли да го подслоня.
— Не можеш ли да го разубедиш?
— Ще се опитам.
— Утре вечер искам да те видя, Дейвид — усмихна ми се тя. — Е, довиждане засега.
Стоях и гледах след голямата кола, която се понесе по пътя. Върнах се при фиата.
Каквото и да се случеше в неделя вечер нямаше да отида в къщата с лодките, реших, когато се насочих към Сесто Календо, дори и да се наложи да влача Джузепе по целия път от Милано до Ароло. Вече бях приключил с нея.
Докато карах по задръстения булевард Магента в посока към катедралата, зърнах момиче, което енергично ми махаше от тротоара.
Беше Симона.
С доста трудности успях да спра до бордюра за ужас на разгневените шофьори, които ми свиреха с клаксони.
Симона дойде тичешком, тъмното й живо малко личице се подаде през прозореца.
— Познах те, — каза тя. — Можеш ли да ме закараш?
