— Забърка се с еда жена.
Разбрах, че няма да каже нищо повече, затова смених темата и го запитах дали би ми услужил с лодка.
— В свободното си време бих ловил риба.
— Може да използувате зелената лодка с мотора отвън. Ще я намерите на брега.
— Благодаря, ще ви кажа, ако ми потрябва.
По пътя към вилата премислих това, което току-що научих. Белини все пак беше живял в къщата с лодките. Значи е бил любовник на Лаура. Съмненията ми към нея отново се върнаха. Дали тя наистина планираше да убие Бруно или беше това, което предполагах: жена, която трябваше да има мъж — който и да е, дори пияница като Белини.
Следващата ми стъпка беше да разговарям с Торчи и да видя дали не би могъл да ми даде повече информация за Белини. Всяко сведение ще ми помогне да разбера какво се крие зад студената и непроницаема маска на Лаура.
Разхождах се безцелно из градината и спрях да погледам вилата. Кепенците бяха спуснати. В следобедната горещина всички, включително сестра Флеминг, се бяха оттеглили в стаите си за почивка. Бяха оставили Бруно да си почива на верандата.
Сега го виждах добре — сам и неподвижен, налегнат на сянка — и ми се стори, че ме наблюдава.
Изпитвах угризения спрямо него и като погледнах нагоре и го видях там, си помислих, че вероятно се чувствува ужасно самотен. Твърде лесно е на сестра Флеминг да каже, че той трябва да си почива, но му предстоеше цяла нощ, през която си почиваше и сигурно никак не му е приятно да го оставят денем сам, а в това време те да си отдъхват от него.
Импулсивно реших да се кача и да видя дали не иска компания, дори бих могъл да му почета. Отидох до къщата с лодките, взех от полицата „Животът на художниците“ от Васари и се върнах във вилата.
Почувствувах неудобство, когато погледът ми срещна неговия, и ми се прииска да не бях идвал. Но разбрах, че му е приятно да ме види и след известно колебание се приближих до него.
— Чета Васари — рекох, вдигайки книгата към него. — На някои места е забавна. Може би искате да ви почета малко?
Очите му светнаха от изненада и интерес.
— Има един хубав откъс за Бандинели и за враждата му с Челини — продължих. — Това би ли ви интересувало?
Той ми благодари с поглед. Изумително лесно беше да го разбере човек, стига да наблюдава очите му. Придърпах стол и седнах.
Прочетох му главата за Бандинели за по-малко от един час и когато свърших, вдигнах поглед, за да разбера дали му е харесало.
— Това е прекрасно произведение, като се има предвид, че е писано преди повече от четиристотин години, нали? — казах и оставих книгата настрани. — Десетина пъти съм прочел четирите тома. — След това му разказах за моята книга и докъде съм стигнал.
Забелязах, че проявява жив интерес към онова, което му разказвах. За мене беше нещо ново да открия заинтересуван слушател, когато говоря за собствената си книга. Толкова се отнесох по темата, че забравих за времето. Сестра Флеминг ме хвана точно по средата а ентусиазираното ми описание на подовата настилка на катедралата в Сиена.
— И какво си въобразявате, че правите тук? — кисело запита тя, а аз скочих на крака.
— Четях на синьора — отговорих. — По-лесно да минава времето.
Тя се готвеше да каже нещо, но случайно хвана погледа на Бруно, който толкова ясно й заповяда да млъкне, че раздразнено вдигна рамене и се обърна.
Той вдигна очи с надежда като че ли ме молеше пак да дойда. Кимнах и се спуснах по стъпалата към градината.
Лаура се появи от малката лятна къщичка с книга в ръка. Изчаках я да доближи до пътеката.
— Ще имате ли нещо против, ако отида в Милано тази вечер? — запитах, усещайки, че сестра Флеминг ни наблюдава от верандата. — Искам да взема някои книги.
Тя кимна.
— Нямам нищо против. Искаш ли да вземеш колата?
— Ако е удобно.
— Да, вземи я. Аз ияма да излизам.
Поклоних й се и тръгнах към къщата с лодките, за да се преоблека.
Десет минути по-късно летях по пътя към Сесто Календо, а след един час бях в Милано.
Оставих колата на паркинга на катедралата и влязох да потърся Торчи. Открих го да се припича на слънце край главния вход с поглед нащрек за удобна чанта.
— Синьор Дейвид! — възкликна той и лицето му светна. — Какво удоволствие! Къде бяхте? Отдавна ви търся.
— Хванах се на работа край Лаго Маджоре.
Той вдигна рунтавите си вежди.
— Отказахте ли се от катедралата?
— Засега. Надявам се да се върна следващата седмица. Как върви работата, Торчи? Като че ли не си много зает? Искаш ли да пийнем по нещо?
— Разбира се. Имах успешен ден, а след половин час ми предстои среща със Симона. Но да пийнем. Тя икога не е точна.
Докато вървяхме по булевард Виктор Емануил, го разпитах за Симона.
— Много е добре — каза Торчи. — В момента пак работи като модел. Нае я една американка. Симона се държи винаги добре, когато има с какво да се занимава. — Хвърли ми любопитен поглед. — Още ли не сте си променили решението за диамантената брошка?
— Това е минала история, Торчи — казах и отворих вратата на кръчмата на Пиеро. — Вече не е примен. Забрави я.
Пиеро ни донесе бутилка кианти. Изглеждаше много доволен, че ме вижда.
— Надявах се, синьор, че пак ще доведете красивата синьора — обърна се той към мен.
— Вероятно някой ден пак ще дойде — отговорих.
Когато той си тръгна, Торчи запита:
— Значи все още виждате синьората?
— Остави я на мира — казах и напълних две чаши с вино. Бутнах едната към него. — Наздраве!
Отпихме.
— Синьор Дейвид — обади се Торчи, след като избърса устата с опакото на ръката си. — Имам новини за вас.
— Какви новини?
— За паспорта.
— Добре, продължавай — казах. — Какво за паспорта?
— Джакопо дойде да ме види снощи. Бил е болен, но отново е на работа. Казва, че ще уреди нещата.
— Може ли да се разчита на него, Торчи?
— Да се разчита ли? — Торчи плясна по масата с ръка. — Няма друг като него. Той е най-добрият в страната. Почувствувах лек сърбеж от възбуда по гърба си.
— Искаш да кажеш, че наистина ще направи нещо?
Торчи изкриви лицето си в гримаса.
— На известна цена.
— Да, разбира се, на известна цена. — Макар че очаквах тази пречка, почувствувах как надеждите ми се разбиват. — Каза ли колко?
— Шестотин и петдесет хиляди.
— Той луд ли е? — Гласът ми се извиси. — Шестстотин и петдесет хиляди! Та това е грабеж!
Торчи бързо надзърна зад рамото си, но в помещението нямаше друг, освен Пиеро, който си работеше на тезгяха.
