установих колко лошо е държането ми. Не помагаше, когато си казвах, че ако не аз бях любовник на Лаура, някой друг щеше да заеме мястото и че това беше неизбежно. Ако Бруно имаше неприятен характер, вероятно, бих възприел ситуацията без никакво угризение на съвестта, но след като открих, че той ми харесва, се замислих дали да не си стегна багажа и да се махна.
Но изкушението да остана в този луксозен апартамент беше голямо. Не можех да устоя и на мисълта, че след по-малко от четири часа Лаура ще прекара нощта с мен.
Замислих се за Лаура. Дали наистина беше влюбена в мен? Нямах представа. С нейната външност и пари тя можеше да избира измежду стотици мъже — при това мъже с пари. Тогава защо бе избрала мен?
Мислейки си с неудобство, за първата ни среща, сега ми се струваше невероятно, че жена в нейното положение би се хвърлила в ръцете на напълно непознат, с оръфани дрехи и без пари, както беше направила тя. Дали не е от онези жени, които не могат да живеят без мъж, какъвто и да е? След като Мария ми намекна, че Белини е живял в къщата с лодките, аз се чувствувах неловко с Лаура. Макар и да ме увери, че Белини не е живял там, започнах да се питам дали не лъжеше. Колкото повече си мислех за нея, толкова повече подозрението ми се изостряше. Дали Белини й е бил любовник? Имало ли е друг преди Белини? Тя е тук повече от четири години, а Белини е останал само три месеца.
Опитах се да анализирам собствените си чувства. Открих, че ако не е близо до мен, мога да мисля за нея обективно. Какво знаех за Лаура, освен че физически ме привлича? Имаше нещо обезпокоително странно около нея. В това отношение тя не се различаваше от Бруно: единствено очите й изразяваха живот. Когато ги скриеше зад слънчевите очила, човек можеше да си помисли, че е мъртва, като че ли се беше научила да не издава истинските си чувства и на икого да не разреши да разбере какво мисли в действителност.
Наистина, какво ли я занимаваше?
Седях и си мислех за нея и Бруно, а времето си течеше. Не стигнах доникъде, но колкото повече мислех за отношенията ни, толкова повече се обезпокоявах.
Тя ме намери седнал пред прозореца. Не чух кога е влязла и щом ме докосна по ръката, се стреснах.
— За какво си мислиш, Дейвид?
Бързо скочих на крака.
— Колко тихо си влязла.
Гледахме се един друг.
Беше облечена с лек вълнен пуловер и тъмен ленен панталон. Косата й с цвят на мед беше прибрана назад с тясна зелена панделка. Изглеждаше много млада и прекрасна. Очите й блестяха и излъчваха живот.
Подобно на гладиатор тя ме оплиташе в мрежата си. Чувствувах се уловен и впримчен, когато пристъпи към мен. Тревогата, подозренията и гузната ми съвест направо се изпариха, щом ръцете й докоснаха моите.
— Доволен ли си, че съм тук? — запита тя, вдигайки поглед.
Изкушението беше твърде силно.
— Да, щастлив съм, че си тук — отговорих и я притеглих към себе си.
Светлината на ярката луна навлизаше през отворения прозорец, осветяваше мозаечния под и се плъзгаше по леглото.
Размърдах се, отворих очи и вдигнах ръка.
Лаура лежеше до мен, чувах неравномерното й дишане. Надигнах се, за да я погледна.
Тя спеше, но тялото й потрепваше, а ръцете й конвулсивно се свиваха и отпускаха. Издаде нисък стон, подобен звук ме беше събудил. Сънуваше и изглежда, че сънят я плашеше.
Докоснах рамото й.
— Какво има? — попитах. — Лаура, събуди се, ти сънуваш.
Тя така се стресна, че за малко не падна от леглото. Прегърнах я и я придърпах към себе си.
— Всичко е наред, ти сънуваше.
— Да.
Притисна се към мен и с ръката си усещах туптенето на сърцето й.
— Кошмари ли имаше? — попитах и се усмихнах. — Да не си сънувала, че си в плен на дявола?
Тя леко потрепери и се отдръпна от мен.
— Колко е часът?
— Минава три — казах, поглеждайки към часовника на нощната масичка. — Имаме много време. Обръщай се и заспивай.
— Не, искам да поговорим. Дай ми цигара, скъпи.
Аз се изтърколих от леглото, пипнешком открих кутията с цигари и се върнах. И двамата запалихме. При слабия пламък на кибритената клечка зърнах стройното й бяло тяло, изпънато до мен. С изгасването на клечката, изчезна и то. Само стъпалата и тънките й глезени се очертаваха на лунната светлина.
— Какво сънува?
— Няма значение. Дейвид, какво мислиш за Бруно?
— Какво има да се мисли? — казах. Тъкмо в този момент не ми се говореше за Бруно. — Здрав дух, затворен в мъртво тяло. Това е всичко, което може да се каже за него.
— Значи ти харесва?
— Не съм мислил за това. Възхищавам се на смелостта му.
— Значи смяташ, че духът му е силен?
— Трябва да е така, щом има сили да понася живота, който води.
— Това, че е жив, не се дължи на силния му дух. А на упоритата му решителност да ме държи привързана за себе си, докато е възможно.
Не отговорих.
— Смяташ ли, че ще издържи още дълго? — запита тя след дълга пауза.
— Не зная.
— Понякога ми се струва, че така ще продължи с години.
— По-добре да не говорим за това — казах с неудобство. — Какво ти се присъни, Лаура?
— Бруно. Винаги него сънувам. — Тя опъна ръце над главата си. — Колко хубаво ще е да се освободя от него. Помисли си само какво ще стане. Няма да ни се налага да се крием. Дори бихме могли да се оженим.
Бихме могли.
Зачудих се какво ли е да си женел за нея. Нямах никаква представа какво представлява зад маската си. Не бях сигурен дали бих се оженил, ако тя се окажеше свободна.
— Парите означават ли нещо за теб, Дейвид? — внезапно запита тя.
— Разбира се. Винаги съм искал да имам пари, но никога не съм ги виждал. Защо питаш?
— Мислех си какво ли си готов да направиш за много пари.
— Да съм готов ли? Какво искаш да кажеш?
Тя се обърна настрани, ръката й се плъзна бавно под моята, докато се опитваше да види лицето ми в неясната светлина.
— Би ли поел риск? Зная, че всеки си има цена, нали така? Зная, че бих била готова да извърша нещо, ако цената е достатъчно висока.
Изведнъж ме обзе инстинктивното чувство, че се движа по опасен терен, като слепец, който усеща, че е на ръба на речния бряг и още една стъпка ще го отведе във водата.
— Ще кажа, че бих направел всичко — казах, опитвайки се да говоря несериозно. — Но предполагам, че ще зависи от това за колко пари става дума.
— Да, така е. — Пръстите й се раздвижиха по гърдите ми. — Представи си, че става дума за триста милиона лири.
Поех дълбоко въздух. Не бях мислил за такива суми. Триста милиона лири се равняваха на около двеста хиляди английски лири.
— Съществува ли такава сума?
