мен. Може би ще кажеш нещо за себе си?
Тя вдигна рамене.
— Няма много за казване. По време на войната работех при заместник-държавния секретар. Той дойде тук, за да помогне да се изгради Контролната комисия. Пристигнах с него. Срещнах Бруно — моят бъдещ съпруг — и той ме помоли да се омъжя за него. Много е богат, нямаш представа колко е богат. Беше ми омръзнало да работя, а той изглеждаше много влюбен в мен. Така се омъжих. След една година той претърпя катастрофа с кола. Счупи си гръбнака, засегнат се оказа и гръбначният му мозък. Имаше и други ужасни наранявания. Казваха, че няма да оживее, но те не познават Бруно. Няма нещо, което да е решил и да не го е направил. Той реши да живее и ето, че вече четири години живее, ако това се нарича живот. Не може да се движи, не може да използува крайниците си и да говори. Но просто продължава да живее.
— Тогава за него няма надежда?
Тя поклати глава.
— Не зная колко ще изкара. Лекарите казват, че може да умре още утре, а може би и след година.
От горчивината в гласа й ме побиха тръпки.
— Съжалявам.
— Да — тя изведнъж се усмихна. — Виждаш, че в момента животът ми е малко объркан.
— Какво правиш в Милано? — запитах, чувствувайки, че мъчителното напрежение все още я държи, макар да се усмихва. Поисках да я извадя от това състояние.
— Трябва да съм при фризьорката в два часа. Атмосферата вкъщи е толкова тягостна, че реших да дойда по-рано и да разгледам катедралата. Радвам се, че го направих. — Погледът й пробягна по лицето ми като милувка.
Мислех си за мъжа й, неспособен да се движи и говори. Чудех се как бих се чувствувал на негово място. Никога не би могъл да е спокоен. Когато тя не е пред очите му, сигурно непрекъснато си мисли какво ли прави.
— Той ми има доверие — каза тя. — И през ум не му минава, че съм достатъчно земна, за да се отдам на чувствата си. Вярва във верността, дълга и самомоконтрола.
Изненадах се, че така лесно е разбрала за какво си мисля.
— Но това те поставя в затруднено положение.
— Досегада — каза бавно, без да ме поглежда, — но започнах да си мисля, че съм глупачка. Четири години е дълго време, вероятно най-хубавите години от живота ми. Не зная още колко ще продължи това. И той също не би могъл да знае.
Почувствувах как кръвта се движи във вените ми като непознат в празна къща. Следващата стъпка беше моя. Тя имаше нужда само някой да я прелъсти, а това нямаше да е трудно. Ако не аз, съвсем скоро някой друг щеше да го стори. Но съзнанието ми не можеше да се откъсне от образа на съпруга й. Продължавах да се чувствувам на негово място.
— Не съм съвсем сигурен — казах. — Някои хора са много чувствителни. Той много лесно би загрял. А ти сигурно ще се издадеш. Това не би му било приятно, нали?
Тя въртеше чашата си и изведнъж ръката й замря като закована на масата. Така остана четири или пет секунди, без да ме поглежда, неподвижна, а после каза:
— Хубаво е от твоя страна, че мислиш за него. Повечето мъже не биха го направили.
— Не мисля толкова за него, колкото за теб. Невинаги съм бил добро момче. А после съм се чувствувал противно.
Тогава тя се усмихна — със студена усмивка и отсъствуващ поглед.
— Сега вече си мисля, че би трябвало да продължиш да си пишеш книгата, Дейвид. Все едно, че слушам свещеник — във всеки случай човек, който пише за катедралите.
Почувствувах как се изчервявам.
— Май си го изпросих. Но нищо не мога да направя — така го чувствувам. Ако той можеше да се изправи на крака и да се грижи за себе си, тогава щеше да бъде различно. Винаги съм бил против това да се удря паднал човек.
— Ето защо ми харесваш, Дейвид. — Светлината изчезна от погледа й. Като че ли ми говореше от голямо разстояние. — Не искаш да удряш паднал човек. Да можех да имам такъв спортсменски дух. Ако удрям, бих предпочела лесното пред трудното. — Погледна часовника си. — Стана късно. Трябва да бързам. Няма да ти предложа да платя за обяда. Това няма да ти хареса, нали? — Тя се изправи. — Моля те, остани тук. Предпочитам да си тръгна сама.
Е, изпросих си го и си го получих.
— Ще те видя ли отново? — запитах, поглеждайки към нея.
Тя се засмя и очите й показваха, че искрено се забавлява.
— За какво да се срещаме отново? Не смятам, че ще ми е интересно да слушам за катедралите, а ти няма да искаш да ти се оплаквам.
Беше застанала срещу светлината и видях очертанията на тялото й. Добрите ми намерения започнаха да се изпаряват. Изведнъж осъзнах какво губя.
— Почакай малко …
— Довиждане, Дейвид, благодаря ти за прекрасния обяд и продължавай да пишеш книгата си. Сигурна съм, че ще има успех.
Тръгна по пътеката между масите. Пиеро й се поклони и на излизане тя му каза нещо. Слънчевата светлина очерта силуета й. През ленената пола зърнах смътните форми на дългите й стройни крака и заоблените бедра. Излезе на улицата, без да се обърне. Останах седнал, чувствувайки се празен и гневен, с поглед към мястото, където тя стоеше, докато говореше с Пиеро и си мислех какъв проклет глупак съм и в същото време съзнавах, че съм постъпил правилно.
Пиеро се приближи по пътеката и застана до масата.
— Добре ли беше всичко, синьор Дейвид?
— Прекрасно. Сметката.
— Синьората беше много красива.
— Сметката!
Той изчезна и се върна със сметката. Слънчевата му усмивка се беше стопила. Подадох му банкнотата от хиляда лири.
— Задръж рестото, Пиеро.
— Но това е твърде много! — каза смаян Пиеро. — Имате нужда от парите. Сметката е само …
— Задръж остатъка и върви по дяволите!
Той се оттегли към тезгяха, седна и ме загледа с обиден, смутен поглед. Наведох се напред, за да загася цигарата си. Тогава я видях. Тя беше оставила диамантената брошка до пепелника, полускрита от салфетката. Бях сигурен, че не я забравила. Измъкнала я е от чантата си, когато е тръгвала. Нарочно я е оставила, за да я намеря.
Торчи имаше малко апартаментче на една странична уличка близо до площад Лорето.
Това е площадът, на който партизаните изложиха тялото на Мусолини на обществен показ. Торчи винаги е бил твърд противник на Мусолини и с големи усилия уопя да намери тази квартира, за да може всяка сутрин по пътя си към катедралата, да плюе точно на мястото, където тялото на Мусолини предизвикваше гнева и рева на тълпата.
Апартаментът на Торчи се намираше на последния етаж в една мръсна, порутена сграда, на чиито стени все още имаше дупки от шрапнелите, а от двете й страни се издигаха големи купчини от натрошени камъни и тухли, останали от бомбардировките.
Изкачих се по стълбите до четвъртия етаж, минавайки покрай играещи деца на площадките като кимах на хората, които виждах през отворените врати по пътя си, нагоре.
Торчи се прибираше в къщи всеки ден за следобедния си сън и сигурно щях да го намеря. Той беше човек с много редовни навици: сутрин в девет и половина се отправяше към катедралата, връщаше се да обядва в дванадесет, в четири часа отново отиваше в катедралата до седем. С изключение на двуседмичната ваканция всяка година, когато посещаваше родителите си в Неапол, той никога не променяше разписанието си.
Почуках леко на вратата и докато чаках, избърсах с кърпичка лицето и ръцете си. На последния етаж
