— „Кампаниле“, сър.
Седна на леглото и потърка очи с длани.
— Да. Е, за Бога, първо това трябва да видим. Твоята работа е да действуваш като гид, сержант. Не би трябвало аз да ти го казвам. Погледни това нещо на Медичите. Виждал ли си нещо подобно? Аз не съм. И там ще отидем. Може утре да отидем в тази твоя галерия.
Искаше ми се да кажа нещо, но се спрях.
— Точно в девет на рецепцията, сержант.
— Да, сър.
Извърнах лице, стегнато извървях разстоянието до вратата, отворих я и излязох.
Слязох в ресторанта и си поръчах закуска. Докато дъвчех няколко кифли с масло и мармелад, се замислих за генерала.
Дали не ме будалкаше с надеждата, че ще кажа нещо ненавременно и ще му дам възможност да ми лепне някое обвинение или наистина е забравил къде бяхме предишния следобед? Ако беше забравил, това означаваше, че е болен и отново си спомних, че е в отпуск по болест, както ми каза лейтенант Ролинс.
Ако е забравил, значи е зле. Можеше да посещава катедралата, епископството, параклиса на Медичите до края на отпуската си. Дори да пожелае да я удължи.
Много мъже след битки губеха разсъдъка си. Това състояние го наричаха психическо разстройство вследствие на тежки бойни условия, военна невроза или нещо подобно. Много от тях се побъркваха. Срещал съм такива и съм виждал какво се случва с тях. Може да е мръднал малко и генералът.
Реших да го наблюдавам няколко дни и ако продължава да се държи странно, да се обадя на майор Кей и да го попитам какво да правя.
Идеята беше много добра, но щеше да бъде още по-добре, ако веднага му се бях обадил. Ако го бях направил, нямаше да се забъркам в тази каша, но тогава не бях сигурен и не ми се искаше да си търся белята.
Опасна работа е сержант да се обади на майор и да му каже, че генерал се е побъркал.
Генералът ме очакваше на рецепцията, когато излизах от салона точно в девет часа.
— Първо ще отидем в катедралата — заяви той. — Портиерът ми каза, че трябва непременно да се види. Това трябваше да ти е известно, сержант.
— Да, сър.
Излезе и внимателно разгледа колата. Дори избърса главата на разпределителя с носната си кърпичка. Преди около половин час със собствената си кърпичка бях изтрил всяка част, всяка тръбичка, всяко проклето съединение, бях сигурен, че няма да открие масло и той наистина не откри.
Изследва колата отвън и отвътре. Не откри за какво да мърмори, затова влезе и седна.
Закарах го до катедралата.
Беше като копие с индиго на предишния следобед. Разгледа всеки сантиметър. Остана вторачен в „Пиета“ на Микеланджело като че ли никога по-рано не беше я виждал, и ме накара да му разкажа историята й. Изследва бронзовите врати на Гиберти пред епископството. Отидохме до параклиса на Медичите и аз му разказах историята на семейство Медичи, докато той седеше под „Нощ и ден“ на Микеланджело точно както направи предишния следобед.
Поглъщаше информацията със същия фанатичен интерес, но този път аз не се заблудих. Дори си купи същите пощенски картички.
Върнахме се в хотела навреме за обяд.
— Къде ще ходим следобед? — запита, докато излизаше от колата.
— Има и една галерия Уфици, ако ви интересуват картини, сър. Повечето от най-големите италиански шедьоври са изложени там.
— Искам да видя картините. Разбираш ли нещо от картини, сержант?
— Малко, но достатъчно за да ви покажа някои интересни неща, сър. Ако искате повече подробности, ще наемем гид.
— Не искам подробности. Смятам, че ти можеш да разкажеш това, което бих искал да зная. Четиридесет нула нула.
Още веднъж почувствувах изкушение да се обадя на майор Кей, но не го направих. Реших да видя какво ще се случи следобед и вечерта. Ако продължаваше да се държи странно, на сутринта щях да се обадя на майора.
След обяда отидохме в галерията Уфици.
Чувствувах се щастлив, че бях прекарал много часове в галерията в годините преди войната. Познанията ми се оказаха много полезни, тъй като той искаше да знае подробностите за живота на художниците, как са смесвали боите, значението на „Пролет“ на Ботичели и куп други въпроси.
Върнахме се в хотела около шест часа. Купи си цяла камара картички от шедьоврите, които особено му харесаха и ми каза да се кача в стаята му, за да ги разгледаме. Отново ме накара да му разкажа историята на художниците, докато бързо си водеше записки на гърба на картичките. Свършихме това до седем и половина.
— Надявам се да приключим утре — каза той и остави картичкита настрана. — Днешният ден ми хареса, сержант. Ти си много добър гид. Да можех да имам твоите познания за живописта. Това е тема, която ме интересува.
Предложих му да прочете „Животът на художниците“ на Васари и той си записа в бележника.
— Иди и се нахрани. Какво ще правим тази вечер?
Каквото желаете, сър.
— Аха. — Гледаше ме безизразно. — Не спомена ли че в града има някакво шоу, където си показват краката? Може да е забавно.
— Има такова, сър, но не е нищо особено.
— Ще рискувам. Трябва да си отдъхна, сържант. Не мога да се образовам денем и нощем. Ще отидем на шоуто.
Сърцето ми замря.
— Да, сър.
— Точно в двадесет и един нула нула, сержант.
— Да, сър.
Представих си още едно петчасово чакане в колата.
Когато се срещнахме в девет часа, носех двеста и петдесетграмово шишенце уиски във вътрешния си джоб и роман. Нямах намерение да седя пет часа в колата само с мислете си.
Заведох го в същото казино. Той направи същата забележка и аз се съгласих с него.
— Изчакай ме. Сигурно няма да се бавя.
Но този път не сглупих. Настаних се с книгата и шишенцето уиски и го забравих.
Около единадесет часа случайно вдигнах поглед и го видях на входа на казиното, втренчил поглед в мене. Бързо прибрах нещата, запалих колата и я откарах до него.
— Какво, по дяволите, си мислиш, та ме караш да чакам? — каза яростно той с ниския си глас. — Боже мой! Ще те науча да седиш буден! Заради това ще загубиш нашивките си и ще се погрижа да не получиш повече повишение.
— Да, сър.
Той влезе в колата.
— Карай до края на улицата и там спри.
Вече беше пиян, но не толкова, колкото предишната вечер.
Стигнах до края на улицата и спрях.
Трябваше да чакаме.
Останахме може би десет минути, когато чух тропането на дървени обувки по тротоара.
— Отвори вратата — каза тихо генералът.
Слязох.
По улицата към нас вървеше високо русо момиче, облечено с кожено палто, без шапка, с обувки с много високи токове.
Нямаше повече от двадесет и две-двадесет и три години, но беше опитна в греха. Имаше големи очи с
