прииска да го удари.
— Във всичко, което казах, съм напълно сигурен и каквото и да измислиш, не ще ме накара да променя мнението си — възрази Китсън, овладявайки яда си.
— Ти не искаш ли да млъкнеш за миг, та Франк да ни изложи идеята си? — каза Блек. — Ако се мислиш за по-хитър от него, защо не поемеш ръководството на екипа?
Китсън се изчерви силно, повдигна рамене с ядосан вид и седна във фотьойла си. Той хвърляше към Блек и Морган злобни погледи.
— Добре! Но ви казвам, че това не може да се направи.
Блек се обърна към Морган.
— Хайде, обясни ни как мислиш да действуваш, Франк?
— Вчера аз разучих маршрута от агенцията до Изследователския център — започна Морган. — Това прави доста километра по националния път, тридесет километра по второстепенния, петнадесет километра по междуселския път и четири — по частния път, обслужващ Центъра. Това, което търсих, беше едно място, където може да се заклещи фургонът. По националния път и дума да не става, по второстепенния — също. Движението е еднакво интензивно и по двата. Частният път е пазен ден и нощ и там не трябва да се мисли за това. Остава междуселският път. Морган остави пепелта на цигарата му да падне, присви черните си очи и погледна тримата мъже, които бяха насреща му. — Той е дълъг петнадесет километра. На четири километра от връзката му с националния път има друг, който води към националния. Това е този път, по който карат почти всички коли, а те не са много на брой. Пътят върви край оградата на Изследователския център. Той е най-добър и най-кратък. Но ако се продължи по първия път, може да се стигне на около три километра от входа на Центъра до две големи скали от двете страни на пътя, които оформят една гърловина. Наоколо има само храсти и гъсталаци. Това е идеално място за засада.
Блек се съгласи с кимване.
— Това е вярно — каза той. — Аз самият карах по този път и насмалко щях да си счупя главата на това място. Ако се вземе завоя малко по-бързо, внезапно се стига гърловината. На това място стават толкова инциденти, че трябва да се постави надпис.
— Точно — подхвърли Морган. — Добре! Представете си ги двамата в техния фургон. През този сезон трябва да е ужасна горещина в кабината. Момчетата са минавали стотици пъти по този маршрут, те са обръгнали и са готови… Добре! Те пристигат до гърловината… В момента, когато влизат в завоя забелязват една смачкана кола срещу скалата, встрани от пътя. Една жена, покрита с кръв и на вид лошо ударена, лежи на средата на пътя. — Той се наведе напред с очи, вперени в Блек. — Кажи ми, какво ще направят нашите добри момчета? Дали ще минат през тялото на тази жена или ще спрат, за да видят какво е състоянието й?
Блек се усмихна широко на Китсън.
— Чуваш ли това, глупако? — подхвърли той. — Той бълнува, може би?
— Какво ще направят те? — повтори Морган, докато Китсън се Въртеше на стола си със зачервено лице.
— Те ще спрат — каза Блек. — Мисля, че единият ще слезе от фургона, а другият ще повика помощ по радиото. Поне, ако са толкова предпазливи, колкото претендира Китсън.
Морган погледна към Китсън.
— Какво ще кажеш за това? Какво мислиш, че ще направят те?
Китсън се поколеба, после вдигна рамене.
— Мисля, че Ед има право — промърмори той против волята си. — В подобен случай Дърксън ще слезе от фургона, а Томас ще остане на мястото си. Дърксън ще прегледа жената, за да види до каква степен е засегната, ще я вдигне от средата на пътя, после ще се качи във фургона, за да повика помощ по радиото. След това те ще продължат пътя си, оставяйки на линейката грижата да вдигне жената.
— O.K., това мисля и аз — каза Морган и не си направи труда да попита за мнението на Джипо. Джипо рядко имаше интересно мнение, освен когато се отнасяше до отварянето на някоя каса или ключалка, особено неподатливи. — Ето, впрочем, ситуацията — продължи Морган. — Един от пазачите е слязъл от фургона, другият е останал вътре. Сега, аз те слушам — погледна Китсън в очите и продължи. — Мислиш ли, че в подобен случай, шофьорът ще реши да блокира часовниковия механизъм на ключалката и да свали стоманените капаци върху предното и страничните стъкла?
Китсън извади носна кърпа и избърса челото си.
— Мисля, че не — отговори той намръщено.
Морган се обърна към Блек.
— А ти, какво мислиш?
— Сигурно не — потвърди Блек. — Според това, което ни каза Китсън, ако комбинацията на ключалката блокира, трябва техник, за да я отблокира. Нашият тип ще се пази да го направи, поне докато фургонът не е в опасност. А няма и да свали капаците, защото ще има желание да види какво прави приятелят му и какво става с момичето.
Морган се съгласи.
— Накрая, изглежда сме направили крачка напред. Ако добре съм разбрал, фургонът е спрял и водачът не е докоснал копчетата. — Той посочи към Китсън — Ти казваше, че това е невъзможно, че е лудост, бълнуване. Е, сега какво е твоето мнение?
— Е? И докъде ще стигнем? — възрази Китсън. — Съгласен съм, че съм се лъгал, но като чуем по- нататък, аз също бих могъл да имам право.
Морган изпрати тънка ивица пушек към тавана. Имаше вид на човек, който се забавлява.
— Въпреки всичко, аз съм доволен от себе си — каза той. — Аз спрях фургона и измъкнах пазача навън. Сега, да си представим гърловината. Тя е между две скали и там фургонът ще спре. От всяка страна има гъсти храсталаци, където двама или трима души могат лесно да се скрият. Пазачът слиза от фургона и се отправя към момичето. Навявам се, няма да ми кажеш, че в такава горещина нашите хора ще изминат сто и петдесет километра със затворени прозорци? Или мислиш, че може би шофьорът ще ги вдигне, когато приятелят му е слязъл?
Китсън отново се поколеба и мълчаливо поклати глава.
— Не… не — отвърна той накрая.
— Вали често! — подхвана Морган. — При горещината, която трябва да е в тази стоманена кутия, няма опасност той да затвори стъклата… Ето го, впрочем, нашият фургон спрял съвсем близо до храстите, където двама души могат спокойно да се скрият. През предното стъкло, шофьорът следи движенията на своя съекипник, който се отправя към момичето. Те не очакват нападение. Мястото е опасно, пет коли са катастрофирали там за шест месеца… Аз ще бъда в храсталаците на три метра от фургона. Ще изляза отзад, когато видя, че пазачът се е навел над момичето, ще се приближа до вратата на шофьора и ще му лепна пистолета си под носа му. В този момент момичето ще направи същото с пазача. — Той се наведе, за да смачка цигарата си. — Сега, кажи ми какво ще направят двамата? Смяташ ли, че ще играят на войници?
— Възможно е — възрази бавно Китсън. — Те не са страхливци.
— Съгласен съм, това не са страхливци, но не са и откачени. Те ще отстъпят.
Последва тежко мълчание, което, най-накрая, Джипо наруши с леко треперещ глас:
— А ако те не отстъпят?
Морган го изгледа с обезпокоителен блясък в черните си очи.
— Залогът е един милион долара, по двеста хиляди за всеки. Ако не отстъпят, ще има болчица. Не може да се свие подобен пакет, без да пострада някой.
— Не искам това, Франк, — изпъшка Джипо. — По-добре да не го правим.
Морган размаха ръката си с нетърпение.
— Защо се грижиш? Ти няма да бъдеш на мястото! Запазих за теб една съвсем специална работа и там ти ще бъдеш на висота. Имай ми доверие.
Китсън се изправи.
— А аз? Нима смяташ, че съм достатъчно откачен да се натопя в история с убийство? Не разчитай на мен!
Морган се обърна към Блек, който палеше цигара.
