Джеймс Хадли Чейс
Светът е в моя джоб
ГЛАВА I
Около една маса, по която се търкаляха карти за игра, жетони за покер, два догоре пълни пепелника, чаши и бутилка уиски, бяха седнали четирима души.
Стаята беше потънала в полумрак, само върху масата падаше директно светлината от една лампа със зелен абажур. Облак от пушек се вдигаше във въздуха и се разстилаше като покривка, преди да изчезне в мрачината.
Морган, здравеняк със студени, бдителни очи и тънки устни, свали четири попа на масата и барабанейки по нея се облегна на стола. Другите останаха за миг смаяни, после, ядосани свалиха картите си.
Джипо, от истинското му име, Джузепе Мандини, кръгъл като топка, с черни и къдрави коси, леко посребрени около слепоочията, с мургав тен и малък орлов нос, с ядовита усмивка, запрати с едно движение жетоните си пред Морган:
— Ето ме на сухо! — обяви той. — Страшен късмет! През цялата вечер най-добрата ми карта беше деветка!
Ед Блек поигра за миг с жетоните, подредени на купчина пред него, после отдели четири и ги бутна към Морган. Едър, рус, силно загорял от слънцето, той притежаваше тази малко перверзна хубост, която се харесва на жените, но дразни доверието на мъжете.
Беше облечен в безупречен костюм от сив фланелен плат и носеше връзка, украсена на ръка с жълти ивици върху бутилковозелена основа. Той бе най-елегантният от четиримата. Четвъртият играч се наричаше Алекс Китсън. Той беше най-младият: двадесет и три годишен, със солидна конструкция, имаше кестеняви коси, изпъкнали скули, със сплескан нос на професионален боксьор, а мрачните му очи изглеждаха неспокойни. Носеше риза с отворена яка и панталон от черен велур.
— Аз също! — обяви той. — Имах четири дами и вярвах, че…
Той спря, забелязвайки, че другите двама не го слушат, а гледат Морган със съсредоточен вид.
Последният подреждаше грижливо жетоните, които токущо беше спечелил. Една цигара висеше на ъгъла на тънките му устни. Тримата чуваха ясно неговото бързо и равномерно дишане. Когато подреди жетоните по вкуса си, той вдигна глава и разходи бавно погледа си на влечуго по лицата им.
Нетърпелив, Блек наруши мълчанието:
— Какво ще кажете за двеста хиляди долара, момчета?
Другите трима се вцепениха. Познаваха от доста време Морган и знаеха, че той не се шегува по такъв повод.
— Повтори да видим … — заекна Джипо, навеждайки се напред.
— Двеста хиляди долара на всеки — повтори Морган наблягайки на последната дума. — Но няма да е лесно.
Блек взе пакет цигари. Извади една и започна да я мачка между пръстите си, като гледаше замислено Морган.
— Искаш да кажеш, че общо има осемстотин хиляди? — запита той.
— Един милион — поправи го Морган. — Разделен на пет, ако вие и тримата участвате в удара.
— Пет? Кой е петият? — запита живо Блек.
— На това ще се върнем по-късно — отговори Морган. Той бутна стола и се надигна. С ръце, поставени върху масата, той се наведе напред. Слабото му лице беше сгърчено.
— Един голям удар! Не е лесно, но струва един милион долара. Мангизи, които можете да си сложите в джоба, без да ви парят. Най-големите банкноти са по десет долара. Но не си правете илюзии, ще бъде тежко!
— Двеста хиляди долара? — повтори Джипо с отворени уста. Нима има толкова мангизи по света?
Морган се усмихна. Изражението му напомняше на изгладнял вълк.
— Това е един голям удар — повтори той. — С всичките тези мангизи вие ще бъдете крале!
— Остави ме да отгатна, Франк — каза Блек. — Аз се обзалагам, че ти си помислил за заплатите на „Центъра за изследване на прибори с телеуправление“.
Морган седна с усмивка и се съгласи, кимвайки с глава.
— Не си глупав, Ед. Имаш право. Какво ще кажеш за това? Заплатите са точно един милион. Само че на дребно Да ги вземем за нас!
Той издържа, без да мръдне погледа на Китсън, който го наблюдаваше със страх.
— Добре ли чу, малко момче? — каза той. — За нас да ги вземем!
— Ти да не си луд? — извика Китсън, свивайки големите си юмруци. — Ако има някой удар, който не бива да се прави, Франк, това е този. Аз зная какво говоря.
Морган се усмихна снизходително, като възрастен пред глупостта на едно хлапе.
Той изгледа Блек, знаейки, че ако тази работа му харесва, не всичко е загубено. Блек беше мозъка на бандата. Колкото до гамена Китсън, той щеше да се оправи. Знаеше да си служи с юмруци и да шофира кола, но глава — никаква! Ако Блек считаше удара за неизпълним, Морган трябваше да прецени отново въпроса.
— Какво ще кажеш за това. Ед?
Със смръщени вежди Блек запали цигарата си.
— Това е удар, който нищо не ми говори, въпреки всичките мангизи, които могат да се вземат, но ако имаш някаква идея, аз те слушам.
Такъв си беше Блек. Той не се ангажираше никога, без да познава всички детайли на проблема.
Дебелият Джипо се оживи, гледайки притеснено ту Китсън, ту Морган.
— Какво толкова трудно има в това бачкане?
Морган посочи Китсън с повелителен жест:
— Ти трябва да ги осведомиш, малко момче! Ти трябва да знаеш. Ти си работил във фирмата.
— Казваш, че съм осведомен! Това е действително гнила работа. Ако някой е достатъчно откачен да вземе въпросните мангизи, той се хвърля в устата на вълка.
Китсън остави погледа си да броди по тримата си по-възрастни компаньони притеснен да им говори с такъв авторитет и чувствувайки се съвсем неловко.
— Това не са шеги — подхвана той. — Компанията за блиндирани фургони „Уелинг“ е отлично екипирана, за да предотврати всякакъв удар. Тогава работех на заплата и затова го зная. Както токущо го каза Франк, по това време аз бачках за обществото.
Джипо прекара ръка през лицето си и се обърна към Морган със смръщени вежди.
— Но ти знаеш един начин, нали Франк? — попита го той.
Последният не му обърна внимание. То гледаше втренчено Китсън.
— Хайде, малкия — каза той. — Слушам те! Обясни ни защо е толкова трудно.
Китсън Взе един от жетоните на Морган и започна да го върти между едрите си пръсти, без да изпуска човека от очи, със загрижено чело.
— Аз бях още в агенцията, когато доставяха новия блиндиран фургон. Преди това те имаха един вид кутия за сардини, която трябваше да се конвоира от четирима мотоциклетисти. Но новият фургон няма нужда от ескорт. Той е действително най-доброто, което може да се направи в тоя бранш. Те са толкова сигурни в тяхната машинка, че даже не осигуряват повече товара.
— Какво му е толкова особеното на този фургон? — попита Морган.
Китсън прекара ръка в косите си. Макар, че вече се страхуваше да говори, той бе решил поне веднъж да докаже на Морган, че се лъже и че неговият удар е нереализуем. Досега имаше доверие в Морган. От шест месеца, откакто с другите създадоха екип, те бяха успели в няколко хубави удара. Не много плодоносни, може би, но без рискове и всеки път Морган беше мозъка на експедицията.
Китсън се съгласяваше на драго сърце, че двеста хиляди долара бяха сума, но защо да се мисли за това?. Морган смяташе, че бе добре тези мангизи да се вземат, но той си слагаше таралеж в гащите!
— Хайде, синко? — намеси се Морган с подигравателни очи. — Какво толкова необикновено има този фургон?
Китсън пое дълбоко въздух.
— Няма начин да се приближиш до него, Франк — каза той. Толкова много искаше да го убеди, че
