След едноминутно размишление той проговори;
— Слушай сега, Марго. Трябва да напуснеш Сан Рафаел незабавно! — Извади от джоба си дебела пачка банкноти и ги хвърли така, че паднаха в скута й. — Ще ти трябват пари. Иди в къщата на леля си. Остани там и се постарай да поправиш поведението си. Аз ще уредя необходимото тук. Вземи колата на Брендън. Тя е вън, така че ползувай нея. Искам да стигнеш до леля си колкото може по-бързо, разбра ли ме?
— Но чакайте… — започнах и спрях веднага, щом Крийди насочи пистолета в мен.
— Дръжте устата си затворена! Трябва ми съвсем малко, за да ви застрелям. Задачата ми щете да бъде далеч по-лека, ако бяхте мъртъв. Не ми давайте повод! — Продължавайки да ме държи под прицел, се обърна към Марго: — Разбра ли всичко?
— Да — кимна тя.
— Тогава тръгвай!
— Ти ще оправиш всичко тук, нали?
— Разбира се. Сега изчезвай! Вземи колата на Брендън. Ще се погрижа за неговата компенсация. — Тя се изправи, а той продължи: — Надявам се новият живот да ти донесе много повече щастие от досегашния!
Тя не слушаше повече. Искрящият й поглед беше впит в мен. Стискаше здраво парите, с триумф в очите. После изтича навън през верандата, а след секунди чух мотора на буика.
— Вие можете да баламосвате нея, но не и мен — викнах му — Вие сте чудовище! Няма да се намери съдийски състав да я прати в газовата камера. Не може да постъпвате така с нея! Защо я пращате на смърт?
— Нито една моя дъщеря, дори да бяха сто, не може да си позволи да попадне пред съда или в затвора! — отвърна ми озъбено.
Изправи се, плъзна пистолета в джоба си и отиде до прозореца да наблюдава заминаващата кола.
Обърнах се и изскочих от бунгалото.
Крийди бе пристигнал тук с голям черен кадилак. Стоеше под палмите и фаровете му още светеха. Изтичах до него, седнах зад волана, запалих, насочих го към пътя и поех зад буика със състезателна скорост.
III
Марго бе тръгнала доста преди мен. Видях задните светлини на буика, когато зави по крайбрежния път. Бях на около петстотин метра зад нея. Натиснах педала на газта. Колата се затресе по дупките. Излязъл на пътя, видях само за миг светлините на колата пред себе си, тъкмо когато се насочи по кривата на булевард „Франклин“. Горях от желание да узная дали ще се отбие до апартамента си. Тази мисъл подхранваше надеждата ми да я настигна.
Не се осмелявах да карам много бързо. Знаех от Ренкин за тридесетте кръстосващи по пътищата патрулни коли. Да бъда спрян тъкмо сега за превишена скорост означаваше край на всичките ми шансове да я догоня.
Отново ми се мярна буикът, летящ по булеварда, но от устата ми се изтръгна проклятие, когато профуча край блока с апартаменти — и така, не бе спряла пред дома си. Питах се дали не е забелязала кадилака и поувеличих скоростта, за да намаля разстоянието между двете коли.
Тя караше бързо, но не опасно. На една от преките видях патрулен полицай, който се закова, когато буикът мина край него. Загледа се подир колата, подвоуми се дали да изсвири предупредително. Допрях леко спирачката. Когато го отминах, натиснах отново газта.
Разбрах, че се насочва към планинския път. В този момент голяма патрулна кола изведнъж изскочи отстрани и се плъзна между мен и Марго. Ако не бях ударил мигновено спирачка, щях да се сплескам в задницата й. Моята кола загуби скорост и буикът изчезна от погледа ми, когато Марго зави по криволичещото планинско шосе. Патрулният пред мен подскочи, гумите му изсвистяха по първия завой и се понесе след буика.
Случи се това, от което се страхувах. Ренкин не беше ме залъгвал. Заповедта да бъда премазан, като се имитира катастрофа, беше вече издадена. Двамата цивилни копои в полицейската кола бяха разпознали моя буик и сега се носеха след него, за да изпълнят нареждането. Беше твърде тъмно, за да различат кой седи зад кормилото. Естествено бе да заключат, че съм аз. Не се съмнявах вече кой се е разпоредил да се инсценира катастрофа — Крийди бе авторът. Той беше сложил Марго в буика и я беше насочил към планинския път. Знаеше също, че щом забележи полицейската кола зад себе си, тя ще напъне всички сили да избяга. Знаеше още, че за нея не съществува никакъв шанс да спечели в това страшно надпрепускане към смъртта. Такова бе неговото разрешаване на проблема — никаква публичност, никакъв съдебен процес — дегенериралата и покварена дъщеря изчезва от пътя му, без да застраши името и парите на неговата империя. Всъщност Марго беше продукт на тая империя.
Нямах вече никаква възможност да спра смъртоносната игра, но продължавах напред с ревящия кадилак по кривините на пътя.
Чух продължителния виещ рев на полицейската сирена пред себе си. Завоите по шосето не ми даваха възможност да видя двете коли, но от време на време ми се мярваха за миг играещите им из планината светлини.
В един момент внезапно ги видях, само че много по-високо от мен по виещия се като змия път. Натиснах спирачка. Не бих повярвал, че е възможно Марго да кара така бясно, беше на около една миля далеч от мен. Скочих вън от колата и застанах на тревистия банкет, вперил очи нагоре. Пътят се виеше продължително по огромен хълм и отделните му отсечки бяха видими.
Патрулната кола беше само на около двадесет метра зад буика. Фаровете й блестяха ослепително върху задните му брони. Сирената виеше отчаяно.
Никой не би бил в състояние да поддържа такава скорост на такъв път за дълго време. Изведнъж видях пред тях остър завой — по-остър от прав ъгъл. Марго също трябва да го е забелязала. Шофьорът на полицейската кола положително е знаел за него, защото вече бе намалил скоростта и изостана с около сто метра. Марго влезе в завоя с около сто километра в час. Чух писъка на колелата, когато тя натисна спирачката. Блестящите дълги струи светлина от фаровете се протегнаха през тъмната бездна под нея като пипалата на огромно насекомо, усетило опасност.
Почувствах косата ми да се изправя, когато буикът напусна шосето и се изстреля в пространството. За миг ми се стори, че продължава пътя си във въздуха. Във вцепенеността на тишината прозвуча ужасеният писък на Марго, смразил кръвта ми.
Буикът се преобърна, а миг по-късно се удари в огромна скала, подскочи от нея, обви се в облак прах, изкоренявайки малки дървета и камъни, търкалящи се с трясък пред него. Накрая с грозен тъп удар се спря на не повече от двеста метра от мястото, където стоях.
Затичах се както никога досега. Първата ми мисъл бе да я извлека, преди развалината да пламне. Колата лежеше на една страна, подпряна върху голяма канара. Когато поех малкото изкачване до нея, усетих миризмата на бензинови изпарения. Пристигнах. Беше много тъмно, за да видя вътрешността на разбитата кола. С разтреперана ръка извадих електрическо фенерче и насочих светлата струя вътре.
Марго лежеше превита върху вратата до волана. Тънка струйка кръв се спускаше от устата й надолу по брадичката. Нейната коприненоруса коса закриваше по-голяма част от лицето й. Видях как пръстите й помръдват — свиваха се бавно в юмрук и после отново се отпускаха.
Посегнах през прозорчето и внимателно придърпах настрана меките златисти коси. Очите й бяха затворени, но при докосването ги отвори. Погледите ни се срещнаха.
Устните й мръднаха безсилно — опитваше се да каже нещо.
— Няма да те оставя — промълвих. — Ще те извадим, без да те нараним…
Безсмислени думи, но не можах да измисля нещо по-добро.
Помръдна едва забележимо глава, а след това лицето й се изопна. Опита се още веднъж да каже нещо, последва немощна патетична гримаса и издъхна.
Отстъпих назад и в този момент фарове на кола заиграха по пътя. До кадилака спря един линкълн. От него изскочи Франк Хипъл и се затича към мен.
— Забелязах, че я следвате — извика той, — и поех след вас? Мъртва ли е?
