Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват
ГЛАВА ПЪРВА
I
Първата гледка, спряла вниманието ми, когато излязох от гарата на Сан Рафаел, беше една руса кукла в бикини със сламена шапка колкото чадър и с огромни тъмни очила. Кожата й — от нея твърде голяма част бе достъпна за окото — наподобяваше златист атлаз, а формите й бяха достойни за пресъздаване от ръката на велик ваятел. Тъкмо сядаше зад волана на голям кадилак. Правеше го, без да бърза, така че мъжете наоколо да имат достатъчно време, за да приковат възхитени погледи в нея.
Моите очи също не пропуснаха този празник.
Настанила се удобно в колата, красавицата огледа захласнатата тълпа с високо извити в дъги вежди и потегли. Мен удостои с презрителен поглед.
Момчето с червена шапка, което се занимаваше с багажа ми, ме смушка с лакът.
— Ако такива карат очите ти да изскочат, братко, ще бъдеш много зле, когато се окажеш на плажа — и добави поучително: — Да повикам ли такси?
— Има ли ги тук много като нея? — запитах, леко замаян. — Ако някое момиче в нашия град изложи на показ толкова много от себе си, сигурно един ден ще осъмне в пандиза.
— У нас е просто въшкаво от тях. Това е Сан Рафаел. Тук всичко е на показ, но не си прави илюзии. Въпреки че демонстрират толкова много плът, тези парчета почти нищо не дават. Единственото нещо, което ги трогва, е парата. Та ще трябва ли такси?
Отговорих му утвърдително и изтрих потта от челото си.
Беше единадесет и тридесет и слънцето вече изгаряше всичко. Човешкият поток от гарата течеше към чакащите таксита, частни коли и файтони. Сан Рафаел е известен курорт и се надявах, че Джек е съобразил да ми запази стая.
Момчето натовари багажа в спрялото пред нас такси, дадох му бакшиш и червената шапка изчезна сред множеството.
— Хотел „Аделфи“ — казах на шофьора, настаних се в колата и отново избърсах потта си.
Човекът зад кормилото поведе истинска битка с навалицата от коли и след две-три минути излезе на магистралата, насочена към морето — импозантен булевард с блестящи магазини, палми и полицаи в тропическа униформа. Личаха всички белези на скъпия курорт. Луксозни кадилаци и клипъри образуваха дълги редици от двете страни на пътя.
Докато пълзяхме в потока, седях наведен напред и се вглеждах през прозореца в жените навън. Повечето бяха в плажни костюми; някои в леки панталони и жакети, други с къси халати и шорти, трети направо по бански.
Шофьорът видя в обратното огледало изписания по лицето ми интерес, наклони се и плю през прозорчето.
— Прилича на месарски магазин в събота вечер, нали? — чух коментара му.
— Тъкмо се чудех какво ми напомня всичко това — отвърнах и се отпуснах назад. — Ама че градче сте си устроили!
— Така ли мислите? Не бих платил и грош за него. За да живеете тук, трябва да сте милионер, иначе ще си прережете гърлото. Тук на всеки квадратен метър се падат много повече милионери, отколкото където и да било по света. Знаете ли това?
Отговорих, че този факт не ми е бил известен, и си помислих дали съм взел достатъчно пари със себе си. Не си въобразявах, че мога да получа на заем от Джек.
Отклонихме се леко от посоката на морето, изкачихме слаб наклон и навлязохме в по-спокойна улица, оградена от двете страни с портокалови дървета. След малко таксито спря. Огледах хотела. В него нямаше нищо луксозно. Беше такъв, какъвто очаквах да избере Джек — допуснах, че поне храната му е добра — той имаше талант да открива хотели, където сервират прилично.
Момче в униформа се завтече през вратата и пое багажа ми. Платих един долар за превоза и се изкачих по стълбите в хола. Беше доста голям, осеян с плетени столове и вехнещи палми в големи метални саксии. Макар и не блестящ, беше поне чист.
Администраторът — плешив дебеланко с копринена вратовръзка, подпираща двойната му гуша — показа зъбите си в любезна усмивка и ми подаде писалка.
— Имате ли резервация, сър?
— Надявам се. Името ми е Лю Брендън. Уведоми ли ви мистър Шепи, че пристигам?
— Точно така, мистър Брендън. Запазих ви стая, съседна на неговата. — Натисна бутона до себе си и момчето в униформата се появи. — Съпроводи мистър Брендън до стая 245 — и отново зъбите му лъснаха. — Мистър Шепи заема 247. Вярвам, че престоят у нас ще ви достави удоволствие, мистър Брендън. Всичко, което бихме могли да сторим за вас… всяка най-малка дреболия…
— Благодаря ви. Мистър Шепи горе ли е?
— Не. Излезе преди около половин час — и този път усмивката му беше малко свенлива — с една млада дама. Предполагам, че са отишли на плажа.
Никак не се изненадах. Джек не блестеше с особено трудолюбие, а жените бяха неговата слабост.
— Когато се върне, предайте му, че съм пристигнал. Ще бъда в стаята си.
— Разбира се, мистър Брендън.
Натикахме се с момчето и багажа в архаичния асансьор и се довлякохме до втория етаж.
Стая 245 беше малко по-голяма от клетка за зайци и гореща като фурна. Леглото не изглеждаше достатъчно голямо, за да побере дребен човек, ако се изтегне напълно, душът капеше, прозорецът не предлагаше никаква гледка. Единствената ми надежда беше, че всичко това няма да струва скъпо — не виждах друго предимство.
Момчето извърши обичайната проверка на щорите и ключа за осветлението, учуди се от изправността им и изчезна.
Повиках обслужващия етажа и поръчах бутилка „Ват’69“ с малко лед. После се съблякох и застанах под душа. Почувствах се чудесно, но щом се върнах в стаята, отново се облях в пот. Опънах солидна глътка уиски и тъкмо се канех да взема повторно душ, някой започна да чука на вратата ми.
Увих около кръста си хавлия и отворих.
На прага стоеше едър мъж с обветрено, червендалесто лице, покрито с лунички. Носът му стоеше на място така, сякаш някога е бил залепен там с лейкопласт. Всичко във фигурата на тоя човек издаваше полиция. Грамадните му лапи ме избутаха назад в стаята, а вратата тресна зад него.
— Ти ли си Брендън? — Гласът му гърмеше така, сякаш стоварваха чакъл от самосвал.
— Точно така. Какво обичате?
— Сержант Кенди от отдела за убийства — показа ми той полицейската си значка. — Познаваш ли Джек Шепи?
Малко е да се каже, че ме полазиха тръпки.
Не за първи път Шепи имаше неприятности с полицията. Преди шест месеца той насини окото на един от цивилните сътрудници и си спечели десет дни арест. Три месеца преди това беше ступал патрулиращ полицай и плати двадесет и пет долара глоба. С една дума, Джек много мразеше ченгетата.
— Да, познавам го. Да няма неприятности?
— Може и така да се каже. — Кенди извади пакетче с дъвка, отвори го и напъха доста парчета в отвора под носа си. — Можеш ли да го идентифицираш?
Това наистина опъна нервите ми.
— Да не е ранен при катастрофа?
— Мъртъв е — изрече с безразличие Кенди. — Побързай да сложиш нещо върху себе си, хайде! Колата чака долу. Лейтенантът те иска там, на мястото.
— Мъртъв?! — втрещих се в голямото червендалесто лице. — Какво се е случило?
Сержантът повдигна тежките си рамене.
— Лейтенантът ще ти обясни. Хайде, мърдай! Той мрази да чака.
Измъкнах набързо риза и панталон, прекарах гребена през косата си и седнах на кревата да обуя
