случи?
— Каза й, че след два часа трябва да се върне в хотела и би било добре да тръгват. Излязоха заедно. Видях ги да заминават с неговата кола.
— Тя остави колата си тук, така ли?
— Не видях кола. Беше дошла пеш, струва ми се.
— Дайте ми ключа от стаята му.
— Да повикам ли Грейвс? Той е нашият детектив.
— Не — тръсна глава полицаят. — Не желая след мен да се мъкне хотелски детектив и да ми омърля някоя ценна улика.
Бруър излезе и отиде до таблото с ключовете. Ние го последвахме. Четиримата възрастни хора ни следяха напрегнато.
— Трябва да е взел ключа със себе си — поклати глава Бруър. — Ето ви резервния.
И си позволи да попита:
— Случило ли се е нещо с мистър Шепи?
Четиримата в хола се понадигнах и се наведоха леко напред. Откога слухтяха да чуят нещо.
— Роди бебче — отвърна Ренкин. — Такова нещо се случва за първи път в човешката история, струва ми се, но не съм сигурен, затова, моля, не ме цитирайте.
Спряхме пред асансьора. Четиримата зяпаха зад нас с побъркани погледи.
Докато натискаше бутона, полицаят изруга гневно под нос:
— Мразя старите хора, плъзнали из хотелите.
— Вие самият също ще остареете — вметнах аз. — Тези хора не изпитват кой знае какво удоволствие да се завират в хотели.
— Сантиментално детективче! — изви презрително устни лейтенантът, а после добави: — Струва ми се, че видях каквото ми трябва на плажа.
— Пазачът на кабините даде ли ви някакви данни за момичето? — попитах, докато пропълзявахме край първия етаж.
— Да. Същото описание. Всяка кабина има две стаички. Тя е ползвала едната, а той другата. Намерихме там нейните панталони, блуза, шапка и очила. Неговите дрехи бяха в другата стаичка.
— Момичето е оставило облеклото си в кабината? — възкликнах учуден.
— Нали тъкмо това ви казвам. Този факт може да означава две неща: първо — искала е да изчезне от местопрестъплението и е решила да остане по бански — кой ли в този въшкав град не се разхожда полугол; второ — може да е отишла да плува и убиецът на Шепи да е ликвидирал и нея. Моите момчета в момента обръщат плажа наопаки заради трупа и. Лично аз смятам, че тя чисто и просто е изчезнала от сцената.
— Никой ли не я е видял да напуска кабината? — попитах, когато асансьорът спря на втория етаж.
— Не, но продължаваме да разпитваме.
Минахме по коридора до стая 247.
— Всичко по това момиче е било дегизация — продължи Ренкин, докато пъхаше ключа в бравата. — Тук хората не гледат лицата, а формите. — Той завъртя ключа и отвори.
Влязохме и огледахме стаята. Беше малко по-голяма от моята, но също толкова гореща и задушна.
— О, многострадални свети Петре! — възкликна полицаят.
Малкото душно пространство изглеждаше така, сякаш беше минал циклон. Всички чекмеджета зееха отворени. Багажът на Джек се търкаляше по пода. Ръчната му чанта лежеше разкъсана и наоколо бяха разхвърляни листове хартия. Леглото беше в безпорядък, дюшекът разпран — цялата му вътрешност беше изтърсена навън. Възглавниците също се търкаляха разкъсани сред купища перушина.
— Действали са светкавично — заключи лейтенантът. — Сега вече и да търсим, нищо няма да намерим. Ще повикам момчетата. Възможно е да попаднат на някакви отпечатъци, въпреки, че съм готов да се обзаложа за обратното.
После затвори вратата и я заключи.
ГЛАВА ВТОРА
I
Лежах в леглото и чувах тромавите стъпки и приглушения говор в съседната стая, където хората на Ренкин търсеха улики.
Чувствах се потиснат и самотен. Въпреки грешките си Джек беше човек, с когото се работеше добре. Срещнахме се преди пет години. Тогава бях специален криминален следовател към областната прокуратура, а Джек — криминален репортер на „Сан Франциско Трибюн“. Сприятелихме се. Една вечер, седнали край бутилка уиски, решихме, че сме доста уморени да изпълняваме нарежданията на разни дръвници и да бъдем разтакавани тук и там от тях, докато те си седят зад бюрата и изпитват върховна радост да ни правят на маймуни.
Макар и пийнали, усещахме несигурността да се откажем от редовните заплати заради рискования частен бизнес. Не притежавахме достатъчно капитал — аз имах петстотин долара повече от Шепи, но пък двамата бяхме натрупали опит и мислехме, че ще можем да се оправим.
В града ни работеха няколко детективски агенции. Познавахме ги и нито една на представляваше нещо изключително. Когато бяхме преполовили бутилката, решението ни „да изгорим мостовете“ бе вече твърдо.
Тогава запретнахме ръкави с поглед напред. Щастието ни се усмихна в самото начало. След една година имахме значителни доходи и нещата ни вървяха отлично.
А ето че сега се чудех как ще работя без партньор, как ще намеря нов съдружник. Разполагах вече с достатъчно пари в банката, за да изплатя дължимото на съпругата на Джек. Тя беше червенокоса глупачка, докарвала го неведнъж до лудост. Бях съвсем сигурен, че веднага ще изтегли неговия дял.
Блъсках си главата с тези проблеми, като не преставах да мисля и за края на Шепи. Смятах, че смъртта му не е свързана с работата, която е вършил тук. По-вероятно ми се виждаше да се е заловил с момичето на някой от местните бандити и той да го е убил. Изостреният като миша опашка шиш за лед, както се бе изразил Ренкин, беше оръжие на професионален убиец. И той го бе използувал твърде ловко. Би трябвало обаче да открия най-напред клиента на Джек. Той ми бе съобщил, че новата работа обещава луди пари. И сигурно е било така, защото в противен случай Шепи не би изоставил заради нея делата у дома. Клиентът явно е от състоятелните. Този факт не беше от кой знае каква полза, понеже повечето от хората в Сан Рафаел бяха богати. Трябваше да установя със сигурност, че нашият клиент не е свързан по какъвто и да е начин с убийството. Едва след това щях да съобщя името му на Ренкин. Нищо не уврежда така много репутацията на детективското бюро, както да се злепостави довереникът пред закона — такава новина се разпространява по-бързо от всяка друга.
Трябваше на всяка цена да телефонирам на Ела, но не чрез централата на хотела. Ренкин сигурно беше поставил вече свой човек там.
Погледнах часовника си. Беше 12,45. Чувствах глад. От предишната нощ не бях хапвал нищо. Реших да се нахраня сега, докато момчетата оттатък стената са заети достатъчно, за да се интересуват от мен. Надигнах се от леглото. Тъкмо слагах връзката си и вратата се отвори. Беше Ренкин.
— Пфу! Тук е горещо като в пещ!
— Да. Току-що се приготвях за обяд. Нужен ли съм ви?
Стоеше облегнат на вратата. Търкаляше угаснала пура между зъбите си.
— Оттатък нищо — посочи той с палец към съседната стая. — Стотици отпечатъци от пръсти. Най- вероятно не означават нищо. Тук не са се засилили много да почистват стаите. Май имаме следи най-малко на тридесет обитатели. Не намерихме никакви бележки на Шепи. Нищо, което да говори за кого е работил.
— Обзалагам се, се че приятелчето, докарало стаята до такъв хаос, също не е намерило нищо. Джек никога не си водеше бележки.
— Все още ли не знаете кой е клиентът? — Погледът на лейтенанта се заби изпитателно в мен.
