чорапите и обувките.
Ръцете ми леко трепереха.
С Джек се разбирахме. Обичахме силните преживявания. Той изгаряше като в огън през всяка минута на живота си — вземаше си от него много повече в сравнение с мен. Невъзможно беше да е престанал да диша.
Облякох се, налях си нова порция уиски — чувствах, че не мога без това.
— Ще пийнеш ли с мен? — погледнах Кенди.
Поколеба се за миг, облиза дебелите си устни, опита се да откаже, но не успя.
— Е, какво пък? Всъщност не съм на служба в момента… Налях му доза, достатъчна да повали кон заедно с каруцата, а той я изля в гърлото си, като че беше чиста водица.
— Да вървим — подкани ме, като изду бузи и се удари по гърдите, за да притъпи парливото усещане от горящата го течност. — Лейтенантът не обича да го задържат.
Слязохме с асансьора. В хола администраторът ме изгледа с облещени очи. Прислужникът също се бе ококорил. Сигурно ме смятаха за арестуван.
Двама възрастни джентълмени в бели пуловери се обтягаха на плетените столове до вратата. Те също ни зяпаха.
— Проклет да съм, ако това приятелче не е полицай — каза единият, когато минавахме покрай тях.
Вън ни чакаше полицейска кола. Кенди се настани зад кормилото, а аз — до него. Понесохме се бързо през странични малки улички, за да избегнем голямото движение по магистралата.
— Къде е намерен? — попитах полицая.
— На Бей Бийч1 — отвърна Кенди. Тежката му челюст работеше усърдно върху дъвката. — В кабините за преобличане. Надзирателя го е намерил в една от тях.
— Причината за смъртта? Сърдечен пристъп или нещо подобно? — поставих въпроса, който ме тревожеше от първия миг, след като чух, че е мъртъв.
Сержантът наду сирената, тъй като един кадилак се опита да му пресече пътя. Изсвириха гуми и кадилакът почти спря. Кенди профуча край него, мятайки свиреп поглед към шофьора.
— Бил е убит — каза след малко той.
Бях като гръмнат, стисках до болка ръце между коленете си, ударът беше неочакван и тежък. Не можех да промълвя нищо. Забих невиждащ поглед пред себе си и чувах само как Кенди тананика някаква неразбрана мелодия под носа си.
За по-малко от пет минути стигнахме плажа. Колата се плъзна по крайбрежното шосе и спряхме на паркинга пред редицата боядисани в бяло и червено кабини. Бяха засенчени от палми, а наоколо се виждаха пъстри плажни чадъри. Четири полицейски коли бяха дошли преди нас. Тълпяха се хора. Видях спортния буик, който двамата с Джек купихме на старо и все още изплащахме. Приближихме и Кенди посочи с глава:
— Онзи дребничкият, е лейтенант Ренкин.
Полицаят ни видя и се отправи към нас. Беше с една глава по-нисък от Кенди, облечен в сив летен костюм и шапка с широка увиснала периферия, грижливо накривена надясно. Човек на около четиридесет и пет години, с гладко и безизразно лице, ледено сиви очи и тънки устни. Косата му, току-що подстригана, беше започнала да побелява по слепоочията. Личеше, че е спретнат, подвижен и твърд като ковано желязо.
— Това е Лю Брендън, лейтенант — доложи сержантът.
Ренкин се втренчи в мен. Очите му ме пронизаха като прожектори. Бръкна в джоба си и бутна в ръцете ми някакъв лист.
— Вие ли изпратихте това?
Погледнах хартията. Беше моята телеграма до Джек, с която го уведомявах за пристигането си.
— Да.
— Бил е ваш приятел?
— Работихме заедно. Беше мой партньор.
Полицаят продължаваше да се взира напрегнато в мен. Задържа поглед върху лицето ми, после поглади челюстта си и разпореди:
— Първо го вижте, после ще поговорим.
Стегнах се вътрешно и го последвах през горещия пясък в кабината.
II
Двама души с говежди израз на лицата поръсваха с прах прозорците, за да търсят отпечатъци от пръсти. Слаб възрастен човек с черна чанта до краката си седеше край малка масичка и попълваше жълтеникав лист хартия.
Видях всичко това между другото, очите ми бързо намериха мястото, където до малък диван-пейка бе паднал Джек. Лежеше превит, леко изгърбен, сякаш в последния момент се е опитвал да избегне нещо зад себе си. Беше гол, само по плувки. В ямката под черепа над врата му зееше дълбока синкавочервена рана.
Кожата около отвора бе грозно разкъсана. Върху мъртвото му, обгорено от слънцето лице беше изписана уплаха.
— Той ли е? — запита тихо Ренкин, фиксирал ледените си очи в мен.
— Да.
— Добре — и се обърна към възрастния човек до масичката. — Свършвате ли скоро, докторе?
— Почти. Майсторска работа. Професионална. Бих казал, че употребеното оръжие е обикновен шиш за лед. Убиецът е знаел добре къде да удари. Улучил е мястото непосредствено под издатината на тилната кост. Оръжието е забито с голяма сила. Смъртта е настъпила мигновено. Мисля, че е убит преди около час.
— Щом свършите, можете да вдигнете трупа — изсумтя Ренкин и се обърна към мен. — Да излезем оттук.
Озовахме се отново под горещите слънчеви лъчи. Примижал срещу ослепяващата светлина, лейтенантът махна с ръка към Кенди.
— Отивам в хотела с Брендън. Погрижете се да откриете нещичко. Докторът твърди, че оръжието е шиш за лед. След малко пристига Хъгсън с няколко души. Дай им наставления да потърсят шиша. Съществува известна вероятност убиецът да го е захвърлил наоколо но не вярвам много в нея. — Погледна златния часовник върху вътрешната страна на китката си и добави: — Ще се видим в службата в 14,30.
Ренкин ми даде знак и тръгна по пясъка. Вряза се в тълпата така, като че ли тя не съществуваше. Множеството голи хора пъргаво му отваряха път, а мене ме зяпаха с почуда.
Когато пресичахме паркинга, му казах:
— Спортният буик ей там е мой и на Шепи, лейтенант. Той го ползуваше по време на престоя си тук.
Полицаят спря за миг, погледна през рамо колата и кимна на един от своите хора.
— Кажи на сержант Кенди, че онази кола там е на Шепи. Да се провери за отпечатъци и да се изследва основно. Щом приключите, някой от вас да я докара пред хотел „Аделфи“. — После се обърна към мен. — Това удовлетворява ли ви?
— Моите благодарности.
Настанихме се на задната седалка в полицейската кола.
— Хотел „Аделфи“ — нареди той на шофьора. — Мини по най-заобиколни път и карай бавно. Искам да поговорим малко.
Човекът зад волана докосна с ръка козирката си, включи на скорост и се вляхме в потока от коли.
Ренкин се отпусна удобно в ъгъла, извади пура, свали металната й обвивка, отряза върха й и я пъхна между дребните си бели зъби. Извади кибрит, запали я, всмука дълбоко дим, задържа го и след това го пропусна бавно през ноздрите си.
— Хайде сега да се разберем. Кой сте вие, кой е Шепи и за какво се е случило всичко това? Опишете ми картинката подробно и бавно.
