Казънс. Започнала си да му дотягаш, разбрала си, че невинна девойка като Телма би го освежила. Знаела си, че полицията ще търси момичето, с което Шепи е бил видян. Съзряла си възможността наведнъж да объркаш диренето и да се отървеш от съперницата. Посещавала си редовно заведението на Хаан за опиатите си и положително си познавала Телма. Навярно не е било трудно да я склониш да излезете заедно да поплувате. Вероятно си й обяснила, че искаш да поприказвате за Трисби. Отвела си я до кабината, където уби Шепи. Полицията бе затворила мястото, така че двете сте били сами. Намушкала си я и си я оставила да умре. Разполагала си с време само да се прибереш и преоблечеш, преди да те посетя аз. Ти прикри умело страха си, Марго, но когато си отидох, си започнала да се питаш колко и какво зная. И така, реши да ми се обадиш и ме уведомиш, че Шепи не е посещавал „Мъскитиър Клъб“. Като най-голям глупак аз ти разказах за кибрита. Ти нахлу в стаята ми, намери кибрита и бе достатъчно съобразителна да го подмениш с един от обикновените, с надеждата да не открия разликата.
Тя разтърси диво главата си.
— Не, Лю… грешиш! Кълна се, че не…
— Трисби е знаел, че взимаш наркотици. Знаел е също, че имаш мотиви да се отървеш от Телма. Разбрала си, че може да те зареже. Когато ти съобщих, че Бриджит за малко не го уби, ти съзря възможността едновременно да затвориш неговата уста и да припишеш на Бриджит престъплението, та по този начин да се отървеш и от нея. Бих казал, че наистина си страхотна, Марго. За теб е било съвсем лесно да се добереш до пистолета на Бриджит. После си отишла във вилата на Трисби и си го застреляла. Прислужникът му е бил по това време там и ти се е наложило да ликвидираш и него. Не зная как си се чувствала, когато си разбрала, че чантата ти е тук и кибритът ти е отново у мен, но сигурно си била съвсем отчаяна. Тогава именно си взела решение да умра и аз, така ли?
Вдигна глава и ме изгледа. Очите й тъмнееха от злоба.
— Не си в състояние да докажеш нито частица от това — изрече с хриптящ глас. — Не се страхувам от теб!
— Страхуваш се, Марго. Виновните винаги се страхуват.
Внезапно тя се изправи.
— Нищо не би могъл да ми направиш! Не би посмял да ми направиш нищо!
— Съжалявам, Марго, но не може да ти бъде позволено да се измъкнеш след всичко това. Четирима души загинаха от ръката ти!
— Баща ми няма да ти позволи да ми сториш нищо! — Бе останала без дъх.
— Сега вече и баща ти е безсилен. Ще съобщя всичко на Ренкин. Даже сегашната корумпирана администрация не е в състояние да потулва убийства.
Докато говорех, тя бавно отстъпваше, достигна отсрещния скрин, извъртя се бързо и бръкна в едно от чекмеджетата. Устремих се към нея и в същия миг спрях като закован. Беше с 25-калибров колт в ръка.
— Сега… — изсъска тя със святкащ поглед — ще ти покажа, че не ме е страх.
Мек женствен глас прозвуча откъм прага:
— Не се дръж като глупачка, Марго!
Марго издаде приглушен писък и се извърна нататък. Хвърлих бърз поглед през рамо.
На прага се бе изправил Лий Крийди. Беше облечен във вечерен официален костюм, а на ревера му бе втъкната бяла камелия. Очилата блестяха на челото му и пура димеше между тънките устни.
— Дай ми револвера! — протегна ръка той.
Без да се колебае нито за миг, тя се доближи и му го подаде. Лицето й беше тебеширенобяло и трепереше като лист.
— Сложи нещо върху себе си! В това одеяние приличаш на проститутка!
Тя изтича до един от гардеробите, грабна рокля и влезе в банята, като затръшна вратата.
Безизразните очи на Крийди се преместиха върху мен.
— Облечете се и вие. Ще почакам в хола — и напусна спалнята.
Намъкнах набързо дрехите си. Когато обличах сакото, Марго излезе от банята, придърпваща роклята по тялото си.
— Няма да ти позволи да ми сториш нищо — изрече задъхано тя. — Няма да допусне, знам.
Изтича покрай мен в хола и аз я последвах.
Крийди кръстосваше стаята нагоре-надолу. Колтът все още беше в ръката му. Лицето му беше истинска маска.
— Седни — посочи кресло на Марго, а после и на мен. — Седнете и вие.
Седнахме. Той продължи да кръстосва още няколко секунди, после проговори:
— Бриджит ми каза, че си приела мъж тук. Сметнах за редно да мина и видя кой е. Ти ме разочарова, Марго. Но повечето от децата са разочарование за родителите си. Смея да заявя: като твой баща не бях на мястото си, а майка ти беше развалена и създаваща грижи жена. Това обаче никак не може да отмени твоята вина — и той се спря до нея. — Чух всичко, казано от Брендън. Истина ли е?
Тя отбягваше студения му пронизващ поглед.
— Не, разбира се! Не е истина! — отговори, като свиваше и разпускаше пръстите си. — Той лъже.
— Тогава обясни ми, защо този шиш за лед беше под възглавницата ти?
Отвори уста и после застина така. Изведнъж загуби красотата си. Изглеждаше стара, рухнала и напълно опустошена.
— Нямаш отговор, нали? Сега изслушай ме, Марго. Аз контролирам този град. Полицията изпълнява моите разпореждания. Брендън не разполага с никаква сила тук. Няма за какво да се страхуваш от него. Искам от теб само истината, а след това аз ще бъда в състояние да преценявам положението. Ти ли уби Шепи?
Вдигна очи към него. В погледа й заблестя преданост.
— Трябваше да го направя, татко. Нямах друг изход.
Стегна болезнено устни, но иначе изражението му не се промени.
— Какво разбираш под това „нямах друг изход“?
— Беше на път да уведоми полицията за Кордец. Не можех да му позволя.
— Защо?
Направи движение на безпомощност.
— Би трябвало да разбираш…
— Опитваш се да ми кажеш, че си наркоманка, така ли?
— Да допуснем, че е така.
Той свали очилата си, втренчи се в тях, сложи ги на носа си, а после ги бутна на челото.
— А това момиче, Телма Казънс — продължи да кръстосва стаята, — и нея ли промуши, както казва той?
— Налагаше се, татко,
— И Трисби?
Затвори очи, притиснала ръце на гърдите си.
— Да.
— Изглежда, направила си доста мръсна каша от целия си живот, Марго — заключи той, без да я поглежда.
Седеше неподвижна, сплела здраво пръстите си.
— Че, добре. Всеки има право да води живот, какъвто сам си избере. — Крийди изведнъж се отпусна в едно кресло. — Знаеш колко трудно е да се повярва, че ти си извършила всичко това, Марго. Много трудно е също така да бъдеш измъкната от тази мръсотия.
Тя се наведе напред напрегнато. Ръцете й бяха така здраво вкопчени една в друга, че пръстите й побеляха.
— Няма да им позволиш да ме напъхат в затвора, нали, татко?
— Не, няма да им позволя.
Докато мислеше, седеше като вкаменен, забил поглед през прозореца навън.
Стаята бе потънала в гробна тишина с изключение на тежкото й, изпълнено с животински страх, дишане.
Наблюдавах ги, без да мръдна. Не забравях, че пистолетът е в ръката му.
