към Хипъл. Той стоеше изправен с гръб към камината и ме наблюдаваше.
Беше около тридесетгодишен, с фини, приятни черти, умни очи и издадена напред брадичка — човек, когото трудно можеш да спреш, ако е решил да преследва някаква цел.
— Заповядайте — кимнах към пълните чаши и притиснах с ръка стомаха си, който от удара на Кетчън сякаш се беше обърнал наопаки.
Младият човек вдигна една от чашите и отпи солидна глътка.
— Мистър Трой ме посъветва да се занимая с Хаан — обясни ми той. — Задълбах доста в миналото му и открих златна жилка.
— В какъв смисъл?
— Отидох в свърталището му и го помолих за интервю. Той не пропусна възможността да получи безплатна реклама чрез вестника ни. Да не грешите с този приятел. Голям скулптор е и разбира от работата си. Убедих го да ми изработи груб модел от глина и да ми го подари. Беше съвсем сурова творба, но върху нея имаше чудесен комплект отпечатъци от пръстите му — и Хипъл се усмихна широко, доволен от стратегията си. — Днес преди обед отнесох този модел на федералните власти в Лос Анжелос. Те провериха отпечатъците и цялата му история излезе наяве. — Взе чашата, отпи и я размаха възбудено. — Истинското име на Хаан е Джек Бредшоу. Излежал е двегодишна присъда за контрабанда с наркотици през 1941 година. Когато напуснал затвора, заминал за Мексико и го изгубили от очи. Появил се отново четири години по-късно. Бил уловен да прекосява границата с два куфара, натъпкани с хероин. Този път си спечелил осем години. Когато го освободили, отделът за борба с наркотици не го изпускал из очи, но сега вече той се отдал на легален живот. Известно им е неговото училище по керамика и даже са го преглеждали. Твърдят, че там не се върши нищо тъмно. — Той се наведе напред и насочи пръст в мен. — Сега идва тази част от историята, която ще ви заинтересува най-много. Когато е изтърпявал последната си присъда, Хаан се е сприятелил с човек на име Хуан Туармец, попаднал в затвора също за търговия с опиати. Напуснали заедно затвора. У мен възникна съмнение по отношение на този Туармец и ги помолих да ми покажат снимката му. И знаете ли кой е той?
— Кордец?
— Точно така — кимна Хипъл. — Кордец от „Мъскитиър Клъб“. Как ви харесва всичко това?
— Знаят ли федералните власти, че той е тук?
— О, да, но не могат да направят нищо. Излежал е присъдата си, а на всичко отгоре управлява един преуспяващ клуб за хора от най-висшата класа. Изненадват го от време на време с внезапни проверки, но не установяват нищо от старите му занимания.
— Не си ли задават въпроса откъде идват парите за този изискан клуб?
— Питали са и за това. Кордец им отговаря, че група финансисти стоят зад гърба му.
— А за Хаан?
— Същата история.
— Някаква идея кои могат да са финансистите?
— Разбира се, Крийди.
— Не им ли се струва на федералните малко съмнително как тези две килийни птици са свили гнездо в един и същ град?
— От известно време и двамата са под наблюдение. Кордец никога не е стъпвал в училището, а Хаан — в клуба. Не са се срещали, откакто са в Сан Рафаел.
За момент се замислих,
— Чух, че съдията Харисън се отказал от политическото си поприще?
Хипъл направи гримаса на отвращение.
— Стара змия. Крийди го купи.
— Ще публикувате ли това?
— Не, за Бога! Нямаме доказателства, но това е истината. Ще трябва да мине известно време, докато намерим някой да заеме неговото място, Междувременно бандата ще лудува като у дома си, тъй като няма да има никаква опозиция. Както изглежда, ще имаме нова вълна от издевателства.
— Може би да, може би не. Чухте ли за стрелбата в „Белият замък“?
Хипъл кимна.
— Но това сигурно няма нищо общо с Кордец и Хаан?
— Още не зная. Тъкмо работя по тая загадка. Имате ли солиден сейф във вашия кабинет?
— Разбира се — и лицето на Хипъл изрази учудване.
— Притежавам нещо, за което моля да се погрижите — и извадих револвера на Бриджит. — Бихте ли го задържали в сейфа си, докато ви го поискам?
— Иска ли питане!
Взе револвера, огледа го и го подуши. Изведнъж погледна остро към мен.
— Не е възможно това да е оръжието, което уби Трисби?
— Възможно е. Предстои ми да го докажа. Не искам да го загубя. Вашият сейф, изглежда, е най- подходящото място за него.
— Не трябва ли да се предаде на полицията?
Поклатих глава отрицателно.
— Не. Те по всяка вероятност ще го „изгубят“.
— Да знаете кой е притежателят му? — прехвърляше той револвера от ръка на ръка.
— Имам известна представа, но това не значи, че притежателят е убил Трисби.
Револверът изчезна в джоба му.
— Е, добре. Надявам се, знаете какво вършите,
— Не е нужно да се тревожите. Ако ми провърви, утре ще поднеса за вашия вестник чудесна история. Този револвер може да се окаже най-безспорният факт в нея.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Стойте в редакцията си утре през целия ден. Може да ми потрябвате спешно и ми е необходимо да зная как бих могъл да ви намеря.
Отправи ми напрегнат поглед, а лицето му изразяваше безпокойство.
— Под впечатление съм, че знаете за престъплението много повече, отколкото ми казвате. Възможно е да сте стъпили върху много тънък лед, Брендън. Не считате ли за по-уместно да ми разкажете всичко и да се запретнем двамата на работа?
Поклатих глава отрицателно.
— Още не съм готов, Хипъл. Главата ми гъмжи от хипотези, но нямам реални факти.
— Защо не ми изложите теориите си? Допуснете, че преди да сте готов да говорите, ви връхлети някаква беда? В този град съществуват хиляди начини човек с търсещ ум да бъде сполетян от беда. Представете си, че ви затворят завинаги устата, преди да сте успели да проговорите? Това няма да ни бъде от полза, нали?
Стоях на ръба на изкушението да му разкажа какво бушува в главата ми, но съзнавах, че не е дошло още времето му. Ако наистина ми предстоеше да издърпам чергата изпод краката на Крийди, нуждаех се от абсолютна сигурност по отношение на фактите.
— Ще ви се обадя утре — приключих с колебанията си. — Това е най-доброто засега.
— Добре, ето какво. Не оставайте сам тази нощ. На километри сте от всякаква жива душа. Тук би могло да ви се случи всичко и никой нищо няма да разбере. Защо не дойдете у дома? Ще се наспите на кушетката ми.
Поклатих глава.
— Не се тревожете за мен. Тук съм сигурен. Нищо няма да ми се случи до утре сутринта. Тогава, надявам се, ще бъде твърде късно да се случва каквото и да било.
Той присви рамене.
— Е, добре, но съм убеден, че рискувате страшно много. — Извади портфейла си и ми подаде визитна картичка. — Тук е моят домашен телефон. Ако ви потрябвам, ще бъда вкъщи до осем сутринта, а след това в редакцията.
— Пазете много бдително този револвер.
— Отивам да го заключа още сега. До скоро виждане!
