Тя ме приближи и обви ръцете си около мен.
— Направо се съсипваш, Джеф. Наистина ли трябва да се блъскаш толкова?
Тя ме погледна в лицето с разтревожени очи.
— Няма страшно. Не беше много леко, но трябваше да изчистя бюрото си, преди да отлетя за Ню Йорк.
— Мога ли да дойда с теб, мили? Не съм ходила в Ню Йорк от години. Много го обичам. Можем да се срещнем като приключиш със служебните си срещи, а докато си зает, аз бих могла да пообиколя по магазините.
Не знам защо не се бях досетил, че тя ще направи най-простото нещо — да поиска да ме придружи. Един дълъг и болезнен момент не откъснах очи от нея, в невъзможност да измисля нещо, каквото и да е, стига само да я разубеди да не идва с мен. Думи не намерих, но може би погледът ми и каза всичко, защото възбудата в очите й изчезна и тя помръкна.
— Съжалявам — каза тя и се извърна, като започна да разстила завивките. — Разбира се, не съм ти нужна да ти се пречкам из краката. Просто не се досетих. Съжалявам, че го споменах.
Поех си бавно и дълбоко въздух. Ненавиждах се затова, че я бях довел до такова състояние. Ненавиждах се, защото знаех, че съм я наранил дълбоко.
— Случаят е такъв, Сарита, че ще съм зает денонощно. И аз съжалявам много, но мисля, че ще е по- добре ако останеш в къщи този път. Следващият път ще е по-различно.
— Да. — Тя прекоси стаята. — Е, мисля че е по-добре да си лягаме.
Едва след като угасих светлината и се настанихме в отделните си легла, тя се обади в мрака:
— Джеф, какво ще правим с нашите пари?
Ако не успеех да намеря Рима и да я убия, щях да й ги дам до последния цент, но това не го казах на Сарита.
— Ще си построим наша собствена къща — казах, но без особено убеждение в гласа. — Ще се повеселим славно, само да приключим с тая лудница около моста.
— Джак си е купил Тандърбърд. — каза Сарита. — Платил е дванайсет хиляди долара за ново обзавеждане и мебелиране на апартамента. А какво сме направили ние с нашия дял от парите?
— Не обръщай внимание на Джак. Той е ерген и не се притеснява особено за бъдещето си. Аз трябва да съм сигурен, че ти си осигурена, каквото и да се случи с мен.
— Означава ли това, че трябва да чакам докато умреш или да остареем преди да похарчим и цент?
— Виж какво… — Раздразненият ми глас дори и на мен прозвуча грубо. — Ще похарчим парите…
— Извинявай. Само питах. Просто ми изглежда странно че заработваш шейсет хиляди долара, и въпреки това продължаваме да живеем по същия начин, носим едни и същи дрехи, не ходим никъде, не правим нищо, и аз дори не мога да те придружа до Ню Йорк. Сигурно съм глупава, но не мога да проумея защо ще се съсипваш заради мен денонощно, и никой от двама ни да не може да се поразсее.
В главата ми нахлу гореща кръв. Това вече беше прекалено за и тъй обтегнатите ми нерви.
— За бога, Сарита! — изревах аз. — Стига вече! Опитвам се да построя мост! Дори и не съм получил парите още! Ще ги похарчим след като ги взема!
Последва пауза и тя изрече със студен и сподавен глас:
— Съжалявам много. Не исках да те ядосам.
Настана мъртва тишина, продължаваща до безконечност. Всеки от нас знаеше, че другият е буден, не може да заспи, разтревожен и дълбоко наранен.
Сенчестият призрак на Рима се беше изправил между нашите легла, и ни отблъскваше един от друг, застрашаваше нашето щастие.
Бях длъжен да я открия.
Бях длъжен да се отърва от нея.
II
Самолетът ми кацна на летището на Лос Анджелис малко след един часа и аз взех такси до банката Пасифик и Юнион.
През всеки свободен момент, а те съвсем не бяха много, които бях имал през последните две седмици, си бях блъскал главата как да измъкна адреса на другата банка на Рима. Бях сигурен, че Пасифик и Юнион го имаха в регистрите си, и първият ми ход беше да се опитам да разбера как и къде го съхраняват.
С облекчение видях, докато плащах на таксито, че банката беше крупна. Имах страхове да не би да се окаже някакъв малък филиал само с няколко служители, които да ме запомнят. Но тази се помещаваше в голяма сграда с униформен портиер на вратата, и непрекъснат поток от клиенти в двете посоки.
Влязох в голямата зала. От двете страни имаше решетки, зад които стояха банковите касиери. На всяко гише имаше малка опашка от клиенти. Около и зад гишетата имаше просторен проход където чиновниците работеха със сметачни машини. В далечния край на залата видях стъклените кабини за банковите служители.
Приближих се до една от решетките и се наредих на късата опашка. Мърморейки оправдания се пресегнах и взех една празна бланка от гишето. Извадих от портфейла си десет пет доларови банкноти. След няколко минути пред мен беше останал само един клиент и аз вече имах достъп до щанда. Написах с едри печатни букви в горната част на бланката RITA MARSCHAL, а в долната част на бланката добавих: внасяни от JOHN HAMILTON.
Мъжът пред мен си тръгна и аз бутнах десетте петдоларови банкноти и надписаната бланка под решетката.
Касиерът взе бланката, вдигна гумения печат, и застина намръщен. Вдигна поглед към мен.
Бях се облегнал небрежно на щанда, с поглед встрани от него. Лицето ми беше безизразно.
— Не мисля, че това е правилно, сър — каза ми той.
Извърнах се и го погледнах.
— Какво искате да кажете?
Той се поколеба, погледна още веднъж бланката, и каза:
— Ако обичате, почакайте за момент…
Вървеше така, както се бях надявал, че ще стане. Взе бланката и като се дръпна от гишето, забърза покрай дългия щанд към стълбите, които водеха към галерията. Дръпнах се назад, за да мога да го наблюдавам. Той изкачи стълбите и продължи по прохода към мястото, където пред една голяма машина седеше едно момиче. Заговори я. Тя се завъртя на стола и се обърна към една голяма карта, провесена на стената. Наблюдавах я как движи пръста си по нещо което наподобяваше списък с имена, после се обърна към машината, натисна няколко бутона, и след малко протегна ръката си напред и даде на чиновника един фиш.
Сърцето ми задумка лудо.
Разбрах, че тя управляваше автоматична машина за намиране и попълване на фишове, която доставяше фиша, съдържащ данните на всеки клиент, чрез определена комбинация от клавиши: всеки клиент или клиентка имаха индивидуален номер.
След като комбинацията бъдеше набрана, машината изстрелваше фиша по един улей пред оператора.
Наблюдавах как чиновникът го изучава и след това моята бланка. Той върна фиша на момичето и забърза обратно към мен.
— Има някаква грешка, сър — каза той. — Нямаме сметка с такова име. Сигурен ли сте, че това е името?
Повдигнах нетърпеливо рамене.
— Не мога да се закълна. Това е просто един дълг от игра на бридж. Играх срещу мис Маршал и загубих. Не си носех чековата книжка и обещах да платя дълга си към нея в тази банка. Разбирам, че тя не държи пари при вас, но вие се грижите за всички пари които биват внасяни.
Той ме изгледа.
— Това е вярно, сър, но ако това е клиентката, с която работим, а нейното име не е MARSCHAL. Не може да бъде RITA MARSHALL. Няма ли едно „С“ и две „L“?