— Номерът, който вие избрахте, принадлежи на мис Рима Маршал. — каза Флеминг. — Вижте дали фишът отговаря на номера.
Протегнах ръка и вдигнах фиша.
На него пишеше:
Рима Маршал. Банкова сметка. Санта Барба, кредит 10 000$.
— Брей, че машина — произнесох аз, като се мъчех да запазя гласа си непроменен. — Е, благодаря ви много за демонстрацията. Точно това, от което се нуждая.
След половин час карах с максималната разрешена скорост кола под наем по крайбрежния път към Санта Барба. Макар и да бях открил селището, вероятността да живее някъде из околността беше много по-голяма, отколкото тази да е в самото градче. Но каквото и да беше, трябваше да я открия на всяка цена, защото времето ми изтичаше безмилостно.
Пристигнах в Санта Барба около пет и половина. Попитах един регулировчик къде се намира банката Пасифик и Юнион и той ме упъти.
Минах покрай нея, но беше затворена. Беше един малък филиал. Паркирах колата и се върнах пеша да я огледам отблизо.
Точно срещу нея, от другата страна на улицата, се намираше един малък хотел.
Върнах се да си взема чантата и отидох в хотела.
Беше едно от ония окаяни места, което даваше подслон основно на пътуващи търговци.
Дебеланата зад рецепцията ми подаде един молив да попълня регистрационната карта и ме дари с печалната си усмивка за добре дошъл.
Попитах я дали има стая, която да гледа към улицата. Каза, че има, макар че ми препоръчва стаите от другата страна като по-малко шумни.
Казах, че шумът не ме вълнува, и тя ми връчи ключа като ми обясни как да стигна до стаята. Осведоми ме, че вечерята се сервира в седем часа.
Качих се с чантата си по стълбите, намерих стаята, отключих вратата и влязох.
Беше чисто, подредено и далеч от комфортно, но това не ме вълнуваше. Приближих прозореца и надникнах. Банката беше точно отсреща.
Придърпах един стол и седнах до прозореца, като загледах решетката на входната врата.
Кога ли идваше в банката?
Бях наясно, че не мога да си позволя същия трик както при филиала в Лос Анджелис, за да погледна тукашния й фиш. Само да усетеше и най-слабия признак, че съм й по следите, и щеше да се замете някъде вдън земя и трябваше да започвам всичко отначало.
Съществуваше някаква вероятност, че ако стоя на прозореца и наблюдавам входа на банката, мога да я видя и да я проследя до мястото където живее.
Щеше обаче да отнеме много време, а трябваше да съм седнал на бюрото в други ден осем сутринта. Нямах право да закъснявам, дори и един ден. Молех се да имам късмет и да я зърна.
Трябваше да си отварям очите на четири, като ходех по улиците. Всичките ми планове щяха да отидат на кино, ако тя ме видеше първа. Така че реших да не поемам никакви рискове и да си остана в хотела.
Разопаковах си багажа, взех душ, смених дрехите си, и слязох долу във фоайето. Нямаше и жива душа. Прелиствах няколко минути телефонния указател с илюзорната надежда да открия телефона и адреса на Рима. Напразно.
Върнах се в стаята си и се изтегнах на леглото. Нямах какво да правя, докато банката отвореше сутринта в девет.
Часовете се влачеха като охлюви.
Като стана време за храна, слязох в ресторанта, където ми поднесоха безрадостна вечеря, лошо сготвена и сервирана с безразличие.
Прибрах се в стаята и си легнах.
Сутринта на закуска казах на дебеланата че имам много за писане и планирам да работя в спалнята.
Каза ми, че няма да ме безпокоят.
Върнах се в стаята, придърпах стол и седнах до прозореца.
Банката отваряше в девет часа. Беше очевидно, че не е от най-натоварените. Първите два часа влязоха всичко на всичко петима човека. По-късно потокът малко се поусили, но не чак дотам. Седях и не отделях очите си от входа.
Предадох се чак когато затвориха вратата на банката. Изпаднах в такава депресия, че ми идеше да си прережа гърлото.
Трябваше да си тръгвам на другия ден сутринта и ми беше пределно ясно, че шансовете ми да я открия преди да направя втората вноска бяха равни на нула.
Остатъка от вечерта прекарах, като си блъсках главата в търсене на някакъв друг начин да открия Рима, но всичко беше напразно.
Нямаше смисъл да кръстосвам улиците с надеждата да я видя.
А и не беше никак безопасно. Тя можеше да ме зърне далеч аз преди да успея направя същото и да се покрие.
И тогава изведнъж ми хрумна нещо. Запитах се какво ли ще стане ако наема детективско бюро да я издири?
Няколко минути бях толкова въодушевен от идеята, че малко остана да хукна надолу да потърся указателя на специализираните учреждения, за да намеря името и адреса на някоя детективска агенция, но овреме се спрях.
Когато я откриех, аз щях да я убия.
В детективската агенция щяха да ме запомнят. И щяха да информират полицията, че аз съм ги наел да я проследят и открият, и полицията щеше да хукне подир мен.
Не, никой не трябваше да застава между мен и Рима. Не можех да очаквам помощ от никого. Бях длъжен да се справя сам.
И тогава, както си лежах в леглото, внезапно проумях, че проблемът не беше само да я намеря, но и да я убия по начин, абсолютно безопасен за мен.
Мисълта, че ще я убия, изобщо не ме трогваше. От едната страна беше бъдещето ни със Сарита, а от другата дегенериралия живот на Рима. Но трябваше да го изпипам така, че никой да не може да го свърже с мен.
Беше ли се доверила на някой, че ме изнудва? Отново въпрос, отговора на който трябваше да открия сам. Цялото начинание започваше да се обгръща от една кошмарна атмосфера: една трудност водеше до втора, тя пък на свой ред до трета.
Най-належащото беше да я открия.
И тогава обстоятелствата щяха да ми подскажат най-удобния начин за нейното ликвидиране.
И трябваше да съм много, много сигурен, че не могат да докажат причастността ми към него.
На следващата сутрин взех самолета до Холанд Сити и влязох в офиса ни малко след единайсет.
Джак говореше по телефона. Щом ме видя и каза:
— Ще ти се обадя след малко. Да. След десет минути. Налага се спешно да прекъснем… — и хлопна слушалката.
Той ме погледна и веднага разбрах, че се е случило нещо лошо. Беше блед; очите му бяха хлътнали и с дълбоки сенки, сякаш не беше спал няколко дни, и от изражението на неговото иначе вечно ухилено лице ледени тръпки полазиха по гърба ми.
— От къщи ли идваш, Джеф?
— Не. Току-що слизам от самолета.
Пуснах куфара на пода и хвърлих шлифера на един стол.
— Строших телефона, докато се мъча да те открия — каза Джак с дрезгав и несигурен глас. — Къде беше, по дяволите?
— Какво има?
Той се поколеба, после бавно се изправи.
— Сарита…
