Сърцето ми спря за секунда и после се втурна да наваксва.
— Какво?
— Лошо, Джеф. Стана злополука… Търсих те навсякъде, където мислех, че можеш да бъдеш.
Изстинах и затреперих целият.
— Не е мъртва?
— Слава богу, не, но е ударена много лошо. Някакъв пиян шофъор блъска колата и. Страхувам се, че е пострадала много тежко, Джеф.
Стоях втренчен в него. Чувствувах се празен, студен и много самотен.
— Кога се случи?
— Сутринта, когато тръгна. Отишла да пазарува. Пияницата навлязъл в насрещното движение…
— Джак! Кажи ми, много ли е зле?
Той заобиколи бюрото и ме стисна за рамото.
— Правят всичко, каквото могат. Не можем да направим нищо, освен да чакаме. Не можеш да я видиш. Никой не може да я види. При първата промяна и ще ни се обадят незабавно. Има шанс, макар и малък…
— Къде е?
— В държавната болница. Но виж…
Изхвърчах покрай побледнялата Клара към асансъора в дъното на коридора. Не знам как стигнах до улицата и замахах като луд за такси.
— Държавната болница — извиках аз, като се хвърлих в колата. — И бързо!
Шофъорът само погледна лицето ми, затръшна вратата, включи направо на втора и изстреля таксито като ракета, пренебрегвайки светофарите, докато аз седях отзад със стиснати юмруци върху коленете.
Мислех си, че докато съм преследвал Рима, съществото, което ми беше най-скъпото нещо на света, е лежала между живота и смъртта в болнично легло. Ненавистта ми към Рима достигна такива предели, че само смъртоносен студ можеше да се сравнява с нея.
След десет минути лудешко каране стигнахме в болницата.
Докато плащах, шофъорът само ме запита:
— Вашата съпруга ли е?
— Да.
Затичах се по стълбите, като вземах по три стъпала наведнъж.
Шофъорът ми извика след мен:
— Господ да ти помага, авер! Господ да е с теб!
Глава четвърта
I
Доктор Уайнборг беше висок, прегърбен мъж, с голям орлов нос, чувствителна уста и тъмни, ясни очи на евреин, познал страданието.
Още щом казах името си на дежурната на рецепцията сестра и тя ме заведе веднага в кабинета му. Седях и го гледах, докато слушах гърления му глас.
— Трябва да чакаме, мистър Холидей. Направил съм всичко възможно за съпругата ви — за сегашния момент. За нещастие ви нямаше, когато я приемахме. Половин ден беше в съзнание и непрекъснато питаше за вас. Сега е в безсъзнание. Дали ще се свести, зависи от многобройни фактори. Точно това искам да обсъдя с вас. Мозъкът й е претърпял няколко наранявания. Познавам човек, който е специалист тъкмо по този вид операции. Те са много опасни и трудни, но той досега почти винаги е имал успех. Мисля, че шансът й с него е петдест на петдесет. Таксата на доктор Гудиър е три хиляди долара. Ще има и допълнителни разходи, разбира се. Ще ви се наложи да осигурите най-малко пет хиляди долара, и пак няма да има твърда гаранция за успех.
— Не ме интересува колко ще струва — казах аз. — Свържете се с Гудиър. Имате пълен картбланш.
Той вдигна телефона и поиска да го свържат с резиденцията на Гудиър.
Минаха няколко минути докато получи връзка и още няколко да убеди дежурния на рецепцията при Гудиър, че случаят е спешен. Кръвта ми изстина като го слушах как описва нараняванията на Сарита. Не разбирах и половината от това, което обясняваше, но и останалото ми беше достатъчно.
Дежурният му каза, че ще му се обади, и той затвори телефона.
— Всичко ще бъде наред, мистър Холидей. Той никога не е отказвал при такива спешни случаи. Ще дойде.
— Мога ли да я видя?
— Няма да има голяма полза. В безсъзнание е.
— Няма значение, искам да я видя.
Той ме гледа известно време, после вдигна рамене.
— Елате с мен.
Поведе ме по коридорите, през въртящи врати, и по едни стълби стигнахме до една врата, пред която един едър тип седеше на стол и пушеше.
Мъжът, който беше стопроцентов полицай, ме изгледа без особен интерес, но се обърна към Уайнборг.
— Искам да говоря веднага с нея, щом дойде в съзнание. Не можем да задържаме оня боклук вечно.
— И това ще стане — каза Уайнборг, като завъртя дръжката и отвори вратата.
Стоях до леглото и гледах Сарита. Главата й беше скрита цялата в превръзки. Завивката й — издърпана до самата брадичка. Приличаше на мъртва, толкова смалена, восъчна и бледа изглеждаше.
До леглото и дежуреше сестра. Тя се изправи и погледна Уайнборг. Поклати глава отрицателно: тайните знаци между сестра и лекар.
Това беше най-мрачният момент в живота ми. Стоях пред леглото й я гледах с отчаяното чувство, че никога повече нямаше да ми проговори, да ме погледне и да ме прегърне.
Телефонът звънеше, когато се прибрах и отворих вратата.
Вдигнах слушалката.
Беше кметът Матисън.
— Джеф? Непрекъснато се мъча да се свържа с теб. Джак ми каза, че си отишъл в болницата. Как е тя?
— Все същото. Намериха мозъчен специалист. Ще я оперират.
— Хилда и аз непрекъснато мислим за теб. Можем ли да ти помогнем с нещо?
Благодарих му с равен и безцветен тон, и му казах че може единствено да й помогне неврохирургът, от когото зависеше всичко.
— Ще ти трябват пари, Джеф. Разговарял съм вече с комитета. Съгласни са да ти изплатят веднага половината възнаграждение. Утре ще бъдат преведени в банковата ти сметка тридесет хиляди долара. Трябва да я спасим! Тя е най-прекрасната, най-добрата…
Нервите ми не издържаха.
— Благодаря ти — казах и затворих.
Закрачих напред назад. Така ме завари и звънецът на входната врата.
Беше Джак.
— Как е? Има ли новини?
Казах му за неврохирурга.
Той се просна в едно кресло и заразтрива очите си с юмрук.
— Знаеш как се чувствувам след всичко това. Не бих искал да ти говоря тъкмо сега. Но ме изслушай, нека поговорим по същество. Нейното, твоето и моето бъдеще зависят от това, дали ще успеем да построим тоя проклет мост. Слушай какво ще ти предложа. Намерих едно младо момче, току-що завършило колежа, което може да поеме работата ти. Не си оставил много за вършене и той може да я продължи. Ти трябва да
