си близо до болницата. Момъкът и аз можем да въртим офиса поне за месец. Това ще ти даде време да се стегнеш и да бъдеш близо до Сарита. Окей?
— Добре, но само ако си сигурен, че ще се справи.
— За един месец — да, но после трябва вече ти да поемеш работата. Между другото, Джеф, ако ти потрябват пари, аз съм насреща.
— Благодаря ти — казах аз. — Ще се оправя.
— Е, добре, че надникнах. — Той се изправи. — Да тръгвам, че имам работа до гуша. Не се тревожи, млада е. Ще видиш, че ще се измъкне. Нещо да ти помогна?
— Не, благодаря ти. Ако ти потрябвам, тук съм. Казах в болницата да ме търсят у дома. Няма смисъл да чакам там.
— Така е. Е, … — Виждах, че искаше да тръгва. Най-важното нещо в моя живот беше Сарита, но в неговия това беше мостът. Разбирах го много добре, но в момента не давах пет пари дали щяхме да го построим или не.
— Спокойно, Джеф. — Той тръгна към вратата, спря внезапно и се извърна. — Оправи ли се с оня проблем? Нещо да ти помогна поне за него?
— Всичко е наред.
Той кимна и излезе. Тежките му стъпала задумкаха по стълбите. Бързаше много.
Запалих цигара, но след две дръпвания я смачках в пепелника.
След осем дни трябваше да изплатя на Рима следващите десет хиляди долара. Тридесет дни след тая дата трябваше да и изпратя още тридесет хиляди. Бях сигурен, че и след това нямаше да спре. Щеше да ме дои, докато ме съсипе окончателно. Нямах намерение да се разделям дори и с един долар, като имах предвид какви ще бъдат разходите по лекарите и болницата, и едновременно с това не можех да не плащам на Рима. Тя беше толкова превъртяла, че нямаше да й струва нищо да ме изпее в полицията, и аз щях да се озова в килията точно тогава, когато Сарита щеше да има най-голяма нужда от мен.
Крачех неспирно напред назад и се чудех как да постъпя. Не можех да оставя Сарита в това състояние и да пътувам да Санта Барба, но трябваше да направя нещо.
Накрая реших да помоля Рима за отсрочка.
Написах й писмо. Обясних й за нещастния случай със Сарита. Казах й, че докато не разбера на колко ще възлязат разноските по лечението, не мога да й пратя нищо, но по-късно ще се издължа.
Не знам какво ме караше да мисля, че тя ще прояви милосърдие. Може би защото бях в такова състояние, че не можех да разсъждавам адекватно. Ако само за един момент ми беше проблеснало кого призовавам за милост, никога нямаше да изпратя писмото.
Дадох на портиера да изпрати писмото експресно още същата вечер. Рима щеше да го получи в други ден, ако банката в Лос Анджелис го препратеше веднага.
Обадиха ми се от болницата около осем часа и ми съобщиха че е пристигнал доктор Гудиър, като ме помолиха да тръгна веднага, ако ми е удобно.
Доктор Гудиър беше къс дебелак с плешива глава и делови маниери.
Каза ми, че възнамерява да я оперира веднага.
— Не искам да храните никакви илюзии, мистър Холидей — произнесе той. — Вашата жена е в много тежко състояние. Операцията ще бъде много трудна. Честно казано, шансовете й не са особено големи, но ще направя каквото мога. Мисля, че трябва да останете тук.
Следващите три часа бяха най-дългите и най-ужасните в моя живот. Около десет дойде Джак и седна до мен в чакалнята. Не разменихме даже и дума. Малко след това влязоха и Матисън със съпругата си. Мисис Матисън докосна рамото ми като минаваше край мен. И двамата седнаха и зачакаха заедно с мен.
В дванайсет трийсет и пет една сестра се появи на вратата и ме повика.
Никой не каза нищо, но когато се изправих и прекосих стаята, разбрах, че се молеха за Сарита.
В коридора видях Клара седнала на един стол да притиска кърпичка до очите си. На стената се бяха облегнали смутени бригадирът и четиримата ни булдозеристи. И те бяха дошли да чакат заедно с мен.
Последвах сестрата до офиса на доктор Уайнборг.
Доктор Гудиър пушеше с внезапно остарял и изнемощял вид, положил дебелите си ръце на ръба на бюрото, а доктор Уайнборг стоеше до прозореца.
— Е, мистър Холидей, — каза Гудиър, — операцията мина успешно. Сега, разбира се, зависи от това как ще понесе последствията. Със сигурност мога да ви кажа, че ще оживее.
Но в тона му и в атмосферата на стаята имаше нещо, което ме предупреди, че е още рано да се радвам.
— Добре, а по-нататък?
Гласът ми беше надебелял и дрезгав.
— Нараняванията на мозъка са значителни — произнесе спокойно и отчетливо Гудиър. — Но макар че ще живее, длъжен съм с мъка да ви уведомя, че тя до края на живота си ще остане инвалид. — Той направи пауза, лицето му помрачня и се извърна от мен. — Знам, че ще искате от мен да ви кажа истината, колкото и да е тежка. В най-добрия случай ще може да се придвижва в инвалидна количка. Подозирам, че и речта й ще бъде засегната, а съществува и вероятност да получи частична амнезия. — Той вдигна поглед към мен и видях, че очите му бяха победени и тъжни. — Съжалявам. Не мога да ви кажа нищо, което да ви успокои поне малко, но съм сигурен че тя ще живее.
Стоях прав и го гледах втренчено.
— И вие му казвате на това успех? — изрекох аз. — Няма да може да ходи, ще има трудности с речта и няма да ме познава? На това ли му казвате успех?
— Това, което направи за нея доктор Гудиър, беше истинско чудо — обади се доктор Уайнборг, като се обърна от прозореца.
— Че е спасил живота и? Че това живот ли е? Не е ли по-добре, ако е мъртва?
Излязох от стаята и тръгнах по коридора.
Джак ме чакаше на вратата на чакалнята. Той посегна да ме хване за рамото, но аз се издърпах и го подминах.
Излязох от болницата в мрачната нощ и продължих да крача.
Някаква идиотска мисъл ми беше хрумнала, че ако вървях без да спирам достатъчно дълго време, можеше да се изтръгна от този кошмар, от мрака, и да се добера до светлината, и после да се върна у дома и да намеря, че Сарита ме чака, както ме беше чакала винаги откакто се бяхме оженили.
Просто идиотска мисъл.
II
През следващите три дни живях в някакъв вакуум. Стоях в къщи и чаках телефона да звънне.
Сарита пърхаше между безсъзнанието и смъртта.
Бях сам, не исках никого до мен, дори и не помислях за ядене, пушех непрекъснато докато чаках седнал в креслото.
От време на време се отбиваше Джак, но оставаше само няколко минути, като разбираше, че искам да бъда сам. Никой не смееше да се обади по телефона, защото всички знаеха, че чакам да ми се обадят от болницата. На третата вечер от операцията около девет часа телефонът иззвъня.
Прекосих стаята и сграбчих слушалката.
— Да? Холидей слуша?
— Искам да говоря с теб.
Беше Рима; не можех да сбъркам гласа й с никой друг. Усетих как сърцето ми дръпна изведнъж.
— Къде си?
— В бара на хотел Астер. Чакам те. Колко бързо можеш да дойдеш?
— Веднага — казах аз и затворих.
Обадих се в болницата и казах, че ще бъда в бара на хотел Астер, и че ако има някакви новини за мен, могат да ме намерят там.
Валеше.
