Сложих си шлифера, угасих лампите и слязох на улицата. Хванах едно такси до хотела.
Докато пътувах, студена мисъл вледени съзнанието ми. Бях сигурен, че Рима нямаше да бие толкова път да ме види, освен ако нямаше на ум нещо, което щеше да й донесе изгода.
Астер беше най-добрият хотел в града. Очевидно Рима вече променяше начина си на живот. Беше започнала да използува парите ми. Сигурен бях, че е дошла да отръфа поредния фунт живо месо от мен.
Не смеех да се отдалечавам от телефона. Тя щеше да ми издиктува условията си и после да си тръгне, а аз нямаше да мога да я проследя до някое закътано местенце, където да си разчистя сметките с нея. Всеки момент можеха да ме потърсят по телефона и да ме извикат незабавно в болницата. Бях хванат в капан и тя го знаеше отлично, защото в противен случай нямаше да поеме риска от повторна среща с мен.
Влязох в бара на Астер. В тоя час беше почти празен. На плота имаше трима души, които говореха полугласно и пиеха скоч. На една маса в един ъгъл две жени на средна възраст сплетничеха над чашите си със шампанско. В другия ъгъл беше седнал един едър и широкоплещест млад мъж в кремаво спортно палто, с шал на червени и бели точици, панталоните му бяха бутилковозелени, а обувките му негърско черни от телешка кожа.
Направи ми впечатление грубата му мъжествена красота. Имаше вид на неочаквано забогатял шофъор на камион. Очевидно не се чувстваше на мястото си сред такава обстановка. Държеше чаша уиски в едрата си кафява ръка. Грубонабразденото му лице, красиво със животинската си чувственост, имаше объркано изражение.
Отместих погледа си от него и потърсих Рима.
Открих я седнала в средата на бара, оградена от празни маси и столове. Едва успях да я позная. Беше облякла черно палто върху зелената си рокля. Косата й беше боядисана последна мода черно и сиво. Беше безжалостна и студена като полиран гранит.
Определено използуваше добре парите ми.
Прекосих залата, придърпах един стол и седнах срещу нея.
Веднага щом направих това, мъжагата в ъгъла се размърда и ме загледа втренчено. Разбрах, че е нейният телохранител.
— Здравей — произнесе Рима и като отвори чантата си от крокодилска кожа, извади писмото ми и ми го хвърли през масата.
— Защо ми го изпрати?
Смачках го и го пъхнах в джоба.
— Пратих ти десет хиляди. Доста време ще караш с тях. Засега не мога да ти отделя нищо. Трябват ми всичките пари, за да спася живота на жена ми.
Тя извади тънка и златна табакера от чантата си, избра си цигара и я запали със златна запалка Дънхил.
— Изглежда май двамата с теб ще се преселваме на топло — изрече тя. — Казах ти, че не ме интересува нищо. Не мога да ти помогна да бъдеш със съпругата ти, но мога да ти уредя да отидеш в затвора.
— Не можеш да кажеш това — произнесох аз. — Ще ми потрябва и последният долар, за да помогна на жена си. На края на месеца ще ти дам нещо. Не знам колко ще бъде, но няма да е малко.
Тя се изсмя.
— Ще ти дам един по-добър съвет, Джеф. Сега ще ми напишеш чек за десет хиляди, а на първо число на следващия месец друг за тридесет хиляди. Такива ми са условията. Парите ми трябват. Ако не ги получа, готова съм да влезна в затвора. А влезна ли, и ти ще дойдеш с мен. Както искаш.
Гледах я втренчено. Сигурно дивото ми желание да изтръгна гръцмуля й се беше изписало на лицето ми, защото тя внезапно се изкикоти.
— О, разбирам! Би дал всичко, за да можеш да ме убиеш, нали? Но не се заблуждавай. Прекалено съм умна, за да ти го позволя. Виждаш ли онзи нещастен вол, дето стърчи там в ъгъла? Лудо е влюбен в мен и не задава никакви въпроси. Прави каквото му кажа. Той е нищо повече от едно сляпо и глухо животно, но си го бива. Не си мисли, че можеш да се състезаваш с него. Никога не се отдалечава на повече от десет фута от мен. Няма да можеш да ме убиеш даже и да ме намериш, да не говорим, че дори не можеш да ме откриеш. Така че забрави за това.
— Изглежда не разбираш положението, в което се намирам. — произнесох аз, като се стараех да говоря спокойно. — Жена ми пострада сериозно в автомобилна злополука и е в много критично състояние. Ще имам страшно много разходи. Моля те само за една малка отсрочка. Не мога сега да ти дам пари и да нямам с какво да платя на лекарите.
— Не можеш ли? — Тя се облегна назад на стола си и повдигна вежди. — Е, тогава ще трябва да се поразходя до полицията. Или ми давай парите, или отивай в затвора. Решавай.
— Слушай сега…
— Ти слушай! — изсъска тя и се приведе напред с горящи очи. — Изглежда че паметта ти е къса, Джак! Една малка сцена като тази стана преди единайсет години! Ти може да си я забравил, но аз не съм! Седяхме един до друг в една кола. И ти ми каза, че ако не ти дам трийсет долара, ще ме предадеш на полицията. Спомняш ли си? Взе ми портмонето и всичките ми пари. Ти ми нареждаше какво да правя. Каза ми, че трябва да работя за теб, докато си върна дълга. Аз не съм забравила! Предупредих те, че няма да забравя и не съм! Заклех се пред себе си, че ако те хвана в същото положение, да имам към тебе точно толкова милост, колкото ти имаше към мен! Пет пари не давам за жена ти! Пет пари не давам и за теб, така че си спести дъха! Искам от теб десет хиляди долара на секундата, иначе отивам в полицията.
Гледах захабеното и дегенерирало лице, но не можех да зърна и следа от милост в нея. За миг се изкуших да я пратя по дяволите, но това беше само за миг. Тя беше наркоман и поведението й беше непредсказуемо. Не се осмелявах да я блъфирам. Можеше да отиде до полицията, и ако го направеше, щяха да дойдат да ме приберат само след няколко часа. Нямах друг изход от ситуацията. Беше ми сложила ножа на врата и трябваше да й платя.
Написах й чека и го плъзнах по масата към нея.
— Заповядай — казах аз и бях изненадан да чуя колко е равен и спокоен гласът ми. — А сега нека и аз на свой ред да те предупредя. Ти си права, че планирам да те убия. В близките дни ще те открия и ще го направя. Запомни това.
Тя се изкикоти.
— Спри да говориш като филмов герой, и не забравяй, че искам тридесет хиляди на първо число следващия месец. Ако не ги получа, ще ти се обадят ченгетата, не аз.
Изправих се. С крайчеца на окото си долових, че и нейният приятел направи същото.
— Да не кажеш, че не съм те предупредил! — изрекох аз и като се обърнах тръгнах през бара към телефонните кабини в другия край. Обадих се в болницата и казах на дежурната, че си тръгвам за в къщи.
— О, мистър Холидей, ако обичате да изчакате за малко…
Бях доста спокоен, но рязката промяна в гласа на дежурната сестра ме стресна.
Чух я да казва нещо полугласно, сякаш разговаряше с някой на приглушен глас, и после каза:
— Мистър Холидей? Доктор Уайнборг би искал да дойдете. Не, няма нищо тревожно, но би искал да ви види колкото е възможно по-скоро.
— Идвам веднага — казах аз и окачих слушалката.
Излязох от бара на улицата и махнах на едно такси. Казах на шофъора да ме закара в болницата по най-бързия начин.
След като потеглихме зърнах Рима и нейният приятел да отиват към паркинга. Тя го гледаше отдолу нагоре и му се усмихваше, а той се взираше жадно отгоре й.
Стигнах до болницата след седем минути и веднага ме въведоха в кабинета на доктор Уайнборг.
Той стана иззад бюрото си и ми стисна ръката.
— Мистър Холидей, не съм особено доволен от прогреса, който прави жена ви — каза той. — Досега трябваше да покаже определено подобрение, но честно казано, не забелязвам такова. Не ме разбирайте погрешно. Състоянието й не се е влошило, но не се и подобрило, а в случаи като този ние чакаме подобрение в рамките на три до четири дни след операцията, не повече.
