Хедли загаси пурата си в пепелника и стана.
— Не… разбирам положението. Добре, продължавай да действаш, Франк. А аз ще се върна в офиса и ще започна да наливам масло в огъня… поне това мога да направя.
Когато той си тръгна, Теръл си допи кафето, запали лулата си и погледна към Биглър.
— Да се размърдаме, Джо… Всички да се заемем със случая. Не вярвам да се открие каквото и да било, но трябва да направим нещо.
— Слушам. — Биглър се изправи. — Мислиш ли, че ще има още убийства, шефе?
— Надявам се да няма.
— А аз мисля, че ще има. Имаме си работа с някой откачен. — Биглър поклати глава. — Фред е щастливец. Нямам нищо против да лежа в болница със счупен крак точно сега.
— Онзи ще направи грешка… всички правят грешки — каза Теръл, но гласът му не звучеше убедително.
— Въпросът е кога. Точно така… кога?
Те се погледнаха, а после Биглър отиде в стаята на детективите.
Лепски знаеше, че вечерта по това време съседите му излизаха навън в градините, за да пръскат листните въшки с ДДТ или пък да подкастрят моравите, и реши да ги ядоса.
Профуча с колата по улицата с 50 мили в час и рязко удари спирачки пред портата; колата спря със стържещ звук и той почти щеше да изхвръкне през предното стъкло. Ако не друго, поне се изфуках, помисли си, като изскочи от колата, но може би това внезапно спиране бе твърде показно, за да е безопасно. Лепски тръшна вратата на колата и усети как всички съседи бяха оставили работата си и го гледаха с ококорени очи, докато минаваше по градинската алея към входната врата. Когато мушна ключа в ключалката, той реши, че сцената е минала добре. Всички от улицата вече знаеха от жена му за повишението. Сега беше времето да покаже на тези нещастници какво значи „детектив I ранг“ в действие.
За нещастие се опитваше да отключи вратата с ключа от колата. Ако беше успял да нахлуе вкъщи, като тръшне входната врата, щеше да предизвика впечатление, което да се обсъжда. Но загубеното време, докато разбере, че е сбъркал ключа, осуети ефекта от цялото изпълнение. Той търсеше ключа и проклинаше, когато вратата се отвори.
— Защо беше нужно да караш така? — попита строго Карол Лепски. — Не разбираш ли, че даваш лош пример?
Той се вмъкна покрай нея, затвори с ритник и тръгна към банята.
— Претрепвам се от работа за нищо — провикна се и тръшна вратата.
Карол въздъхна. Беше 27-годишна, висока, мургава, хубава и винаги постигаше това, което искаше. Преди да се омъжи за Лепски, беше чиновничка в Американ Експрес в Маями, където се занимаваше с богатите, уреждаше сделките им и им даваше съвети. Тази работа я беше направила много самоуверена и донякъде деспотична.
Тя смяташе съпруга си за най-добрия и най-умния детектив в участъка. След 6–7 години предвиждаше той да стане шеф на полицията. Не му го беше казвала, но го тласкаше от повишение към повишение. Бе станал I ранг. Следващата стъпка щеше да е сержант.
Лепски излезе от банята, като бършеше драматично несъществуващата пот от челото си.
— Хайде да пийнем по нещо — каза той и се тръшна на един стол. — Имам само пет минути… колкото да си сменя ризата.
— Ако ще ходиш пак на работа, Лепски, няма да пиеш! Ще ти донеса една кола.
— Искам си проклетото питие… голямо уиски с много лед.
— Какво толкова си се разработил? — попита тя и седна на дръжките на стола.
— Аз? Не съм се разработил! Какво те кара да смяташ, че съм се разработил? — Изпи половината кола и се намръщи. — Какво ще кажеш да сипеш една глътка скоч в това нещо?
— Не. Изглеждаш и се държиш така, сякаш имаш много работа. Аз също не стоях без работа. Не откъснах очи от телевизора. Този убиец… Екзекутора… какво става?
— Луд. Какво да ти кажа: това е най-лошото, което можеше да се случи. Слушай, Карол. Нито дума на никого! Знам, че твоите приятели като те награбят, си въобразяват, че ще получат информация от първа ръка, но не им казвай нищо.
— Но какво има за казване? И дете идиотче ще разбере, че този човек е луд. Какво става? Намерихте ли го вече?
Лепски се засмя. Смехът му прозвуча фалшиво.
— Все още не. Цяла нощ ще обикалям да провеждам разни проклети разпити. Обичайната проверка. Градът е уплашен. Трябва да се правим на много заети, а всъщност това си е чиста загуба на време, но не казвай на никого.
— Имам една следа, Лепски. — Карол реши да се възползва от случая, че съпругът й е в задънена улица, за да го тласне към новото повишение. — Като чух Хамилтън по телевизията тази сутрин, отидох до Мекситейбъл Бесинджър. Сигурна бях, че ако някой може да разгадае този случай, това е тя.
Лепски настръхна, после разкопча яката на ризата си.
— Тази стара лъжкиня? Ти си откачила! Виж какво, скъпа, дай ми чиста риза. Ще бъда навън цяла нощ. Я ми направи няколко сандвича. Какво има в хладилника? Дали е останало от онова говеждо?
— Слушай, Лепски — каза строго Карол, — Мекситейбъл може да е стара, но не е лъжкиня. Енергична е. Казах й колко е важно за теб и…
— Почакай за момент! — Лепски седна напред на стола и я изгледа мнително. — Да не си й дала уискито ми? — Той скочи и се втурна към барчето. Бутилката „Къти Сарк“ липсваше. Той се обърна и погледна укорително жена си. — Дала си на тази стара бъчва уискито ми!
— Мекситейбъл не е стара бъчва! Естествено, обича да си пийва от време на време. Да, дадох й уискито… и без това, Лепски, мисля, че пиеш твърде много.
Лепски разхлаби връзката си.
— Няма значение колко пия. Искаш да кажеш…
— Мълчи! Искам да слушаш! — гласът на Карол се извиси.
— О, да, разбира се — Лепски прокара пръсти през косата си. — Не е нужно да ми казваш нищо. — Той си свали връзката и я замачка в ръце. — Ти отиде при нея, тя извади проклетата си кристална топка и за една бутилка от най-хубавото уиски ти каза кой е убил Маккуин… нали?
Карол изпъна рамене.
— Точно така. Тя може би ще помогне за залавянето на убиеца. Видя го в кристалната топка.
Лепски издаде звук, наподобяващ пневматична бормашина, хвърли връзката на земята и я стъпка.
— Не се надувай толкова — каза Карол студено. — Понякога си мисля, че имаш манталитет на разглезено дете.
Лепски затвори очи, но накрая успя да се овладее.
— Да… Може и да си права. Чудесно… Нека забравим за Мекситейбъл. Хайде да ми направиш няколко сандвича. Бих искал от говеждото… ако е останало.
— Прекалено много мислиш за ядене — каза Карол. — Ще ме изслушаш ли? Мекситейбъл видя този мъж! Индианец е. Облечен е с шарена риза на цветя и има още двама души с него — мъж и жена, но тях не можа да ги види ясно.
— Така ли? — попита Лепски подигравателно. — Това не ме изненадва. Щом тази стара пияница си сложи веднъж ръцете на бутилката, не може да види нищо ясно. — Той стана. — Отивам да се избръсна и да си сменя ризата. Ще направиш ли тези сандвичи?
Карол удари с юмруци по коленете си. Имаше моменти — и този бе един от тях, — когато можеше да драматизира нещата също както Лепски.
— Но не виждаш ли, идиот такъв, че това е следа… съществена следа? — викна тя бясна. — Защо си толкова ограничен? Знам, Мекситейбъл е стара, но има способности… тя е медиум.
— Идиот ли ме нарече? — попита Лепски и се надигна.
— Чу ли какво ти казах? — Карол избухна, а очите й искряха.
