С треперещи ръце тя отвори чантата, извади плика и му го подаде.
— Значи си го отворила? — каза той и извади доларите. — Чудесно! Добра сумичка!
Мег потрепери.
Писмото от екзекутора се изплъзна между банкнотите и падна на седалката.
— Видя ли писмото?
Мег пъхна свити юмруци между краката си. Не можеше да произнесе нито дума. Само гледаше втренчено Чък.
— Къде се беше запътила, малката? — попита Чък. — Към Маями?
Тя кимна и с усилие каза:
— Повече не искам да имам нищо общо с това — гласът й беше дрезгав. — Махам се! Нищо няма да кажа! Обещавам! Но си отивам!
— Да, разбирам… — Чък сгъна банкнотите и ги прибра в джоба на ризата. — Доста хипита се отказват… и са щастливи… но не и ти, малката.
Мег събра юмруци и погледна Чък като обезумяла.
— Обещавам! Нищо няма да кажа! Само ме пусни! Този индианец е побъркан! Искаш ли да се забъркваш с луд индианец? — Тя отново сложи ръце между краката си и започна да се клати напред-назад. — Чък! Помисли си! Хайде да се махнем. Той е убиец! Моля те, Чък! Послушай ме!
Голяма червено-бяла топка падна, удари се в калника и после в предното стъкло.
Чък и Мег се отдръпнаха стреснати назад.
Малко момче по бански, загоряло и слабо, притича и взе топката. Ухили се на Чък.
— Извинете, мистър. Искате ли да я ритнете?
— Да. — Чък слезе от колата, взе топката, сложи я на земята и я ритна високо във въздуха. Детето изписка радостно и хукна след топката, политнала към водата.
Чък влезе в колата.
— Готино хлапе. Знаеш ли? Когато бях на неговите години, никога не съм имал топка… Не съм имал нищичко.
— Искам да се махна! — каза рязко Мег. — Чуваш ли? Ще се махна!
Чък вдигна бележката от Екзекутора, прочете я и погледна към Мег.
— Искаш ли да останеш жива, миличка? — попита той.
Тя сякаш се смали и се отдръпна още повече от него.
— Искаш ли да ти го прочета дума по дума? — продължи той. — О’кей, той е луд. Нямаш късмет. Може би аз също. Изчезвай, ако така си решила, но няма да стигнеш далече. Да се хванеш с откачен индианец не е шега работа. Така че, ако искаш да се махнеш, давай, но първо си задай въпроса докъде ще стигнеш? Добре, да речем, че се добереш до Маями. Какво му е хубавото на Маями, ако си с нож в червата или с куршум в черепа? — Той потупа писмото. — Прочете го, нали? Задай си същия въпрос: искаш ли да останеш жива?
Мег в ужас повдигна косата си. Колебаеше се.
— Не можеш да ме уплашиш! Хич не ми пука! Изчезвам!
Чък започна да си чопли носа.
— Виж к’во! Втръсна ми… изчезвай… махай се! Разкарай се, по дяволите, от тая кола, но запомни едно нещо, което няма да…
Тя го изгледа.
— Няма да купя нито едно цвете за погребението ти. Заключи той.
— Привет, мистър!
Момчето отново беше дошло.
Чък му се ухили.
— Искате ли още един удар, мистър?
Чък погледна към Мег.
— Изчезвай!… Аз си имам компания.
Той слезе от колата, взе топката и я ритна високо във въздуха. После се затича с детето към морето. Когато топката падна, момчето я догони, след това Чък я грабна и пак я ритна към морето.
Мег ги гледаше.
Самотата, страхът, неспособността й да се оправя занапред сама и без пари я задържаха в колата.
Тя седеше все още там, когато Чък свърши играта и се приближи бавно към автомобила.
Половин миля дългият низ от сергии покрай брега представляваше градския пазар: там се продаваше всичко от местните поминъци, като се започне от бананите и портокалите и се свърши с костенурките, скаридите и сюнгерите. Всяка сергия имаше ярък шарен навес Повечето от продавачите бяха индианци.
Поук Тохоло стоеше зад сергия с портокали. Тя беше собственост на един индианец на име Джъпитър Луси.
Луси беше дребен веселяк, който мразеше богатите и полицията, но имаше достатъчно ум в главата, за да стои настрана от неприятностите. Смятаха го за най-сигурния човек на брега, тъй като никога не задаваше въпроси и не се интересуваше от работата на другите. Когато Поук отиде при него да търси работа без заплащане, Луси мигновено взе решение. Познаваше бащата на Поук. Знаеше, че Поук е размирник. Знаеше също, че никога не би търсил работа без заплащане, освен ако не се крие от нещо. Затова се съгласи без колебание.
Когато двете цивилни ченгета най-напред стигнаха до сергията на Луси, той им представи Поук.
Детективите знаеха, че задачата им е непосилна. Те се тътриха половин миля в жегата, спираха пред сергиите, задаваха въпроси и записваха имена, но това си беше чиста загуба навреме.
— Братовчед ми — обясни Луси със щастлива усмивка, която откри два реда златни зъби. — Много добро момче като мен И сме от един род — Луси. Той е Джо, а аз съм Джъпитър.
Детективите записаха имената им и продължиха, защото ги очакваше още много работа.
Луси и Поук размениха усмивки.
Но детективът Макс Джакъби, чиято задача беше да провери всички мотели, има по-голям късмет.
Мисис Бърта Харис не обичаше полицаите. Преди около трийсет години я бяха хванали да краде от един супермаркет и тя никога нямаше да забрави как се държа с нея ченгето, което я пипна. Ето защо, когато Джакъби пристигна в Уелкъм мотел, тя реши да бъде колкото се може по-жестока.
Както винаги Бърта дъвчеше хамбургер. Обичаше хамбургерите така, както ги правеше старият Сам: повече лук, отколкото месо, но признаваше, че в повечето случаи ядяха боклуци.
— Търсим един индианец — каза Джакъби без особена надежда. — Около двайсет и пет годишен, гъста черна коса, висок, с риза на цветя и тесни панталони. — Беше го казвал вече поне трийсет пъти без никакъв резултат, но имаше търпение… полицейска работа. — Отсядал ли е такъв мъж при вас?
Бърта прикри с ръка устата си и се оригна.
— Я повторете — какво беше?
Джакъби повтори.
Бърта се замисли Миризма на лук лъхаше в лицето на Джакъби.
— Идват много хора — каза тя най-накрая. — Идват, отиват си. Ако помня всеки, ще направя състояние само от показване по телевизията, не е ли така?
— Това означава ли, че много индианци отсядат тук?
Джакъби усети, че няма да е лесно с тая стара дебела кучка.
Бърта отхапа от хамбургера, задъвка и се загледа някъде покрай Джакъби.
— Не… не бих казала.
— Много е важно — каза рязко Джакъби. — Разследваме убийство. Питам ви отсядал ли е при вас млад индианец?
Бърта извади парче месо, което беше влязло между задните й зъби, с помощта на малкия пръст.
— Не знам за никакво убийство — това си е работа на полицията.
— Питам ви: имало ли е тук индианец напоследък?
