безпокойство — полицаите бяха прекалено заети с индианеца.
Чък излезе от аерогарата с вдървени крака. Видя как Мег се качва в автобуса и бързо тръгна към буика.
В автобуса имаше само пет души. Мег си купи билет и седна най-отзад на спокойствие. Шофьорът я беше изгледал любопитно. Тя знаеше, че сигурно изглежда ужасно. Студени тръпки пълзяха но гърба й и в момента, в който седна, тя започна да трепери. Надяваше се никой от пътниците да не забележи. За момент остана неподвижна, като се опитваше да се успокои. Чак когато автобусът засвистя по магистралата и тя се увери, че никой не я гледа, спря да трепери.
Изчака рейсът да се включи в голямото движение и отвори чантата си. Извади плика от амбалажна хартия. Погледна го, обърна го, поколеба се и после, решена да разбере какво има, извади от чантата пиличка за нокти и го отвори.
Вътре намери пет стодоларови банкноти. При вида на всичките тези пари се сви от страх, после забеляза и бележката от Екзекутора. Страхът отстъпи на ужаса. Устата й се изпълни със слюнки. За момент понечи да скочи, но някак успя да се овладее. Прочете отново бележката и я обля студена пот.
Сега вече знаеше! Това, което подозираше, се оказа истина!
Екзекутора!
Поук!
Колко ли хора беше убил? Тя си напрегна мозъка, за да си спомни. Но имаше ли значение колко са? И един човек стигаше.
С треперещи ръце прибра парите и бележката в плика и го пусна в чантата.
Чък се беше забъркал с този ужасен индианец… а също и тя!
Гледаше през мръсния прозорец палмите, плажовете и къпещите се хора и умът й бе парализиран от страх. Помъчи се да измисли нещо.
Поук заплашваше хората, за да му дават пари, а нея използваше, за да ги прибира! Полицията можеше и да я чака! Можеха да я арестуват, когато взимаше плика!
Убийство!
Не! Чък не заслужаваше да се забърква в убийство! Беше объркана. Какво да направи? Отново слюнки изпълниха устата й; отново трябваше да положи усилия, за да не скочи от седалката. Дали да отиде в полицията?
Тя потръпна. Полицията! Представи си как отива в участъка и им разправя за случилото се. Дори да й повярват, какво могат да направят? Да я изпратят при родителите й? По-вероятно ще я пратят в някое отвратително място, където да я пазят! Умът и се мяташе като топка за пинг-понг.
Кръстоса крак, после го свали. Стисна юмруци, удари се по коленете, усети се и със страх огледа пътеката на автобуса. Никой не й обръщаше внимание. Искаше й се да изкрещи на тези пет души: „Помощ!“
Има само един изход, каза си тя и се помъчи да се успокои. Веднага да отиде в Маями. От Маями ще тръгне на север, колкото се може по-далече от Парадайз Сити. Трябваше да изчезне: да забрави за Чък и да започне всичко отначало.
След като веднъж взе това решение, започна да мисли по-спокойно.
О’кей, това го реших. На няколко мили беше спирката на Грейхаунд. Ще помоли шофьора да спре там. Ще взема автобуса до Маями. Оттам…
Изведнъж я обзе отчаяние.
Всичките й дрехи бяха в онази противна стая на дебелия индианец. Нямаше нищо. Какви си ги измисля? Как ще стигне до Маями? Имаше по-малко от два долара в чантата! Пак се загледа през прозореца.
Два долара ли? Има петстотин долара! Можеше ли да използва тия пари? Щеше ли да стане съучастничка или както там се казва в полицията? Но пък щеше да се измъкне! Щеше да избяга от този кошмар! Трябва да е луда, за да не използва парите.
Побиха я тръпки.
С петстотин долара може да отиде до Ню Йорк. Там ще е в безопасност… може да си намери и работа!
Спря да трепери и си възвърна увереността. Отвори скришом чантата и опипа отново парите, без да ги вади от плика.
Ще го направи. Почувства облекчение.
Край с Чък! Край с Поук! Край с полицията!
Твърдо решена да не се колебае повече, затвори чантата, стана и тръгна по пътеката към шофьора.
— Бихте ли спрели на спирката на Грейхаунд? — попита, учудена колко е спокоен гласът й. — Не е далеч, нали?
Шофьорът имаше пет дъщери. Всички бяха хубави, добри и чисти: най-голямата беше колкото това момиче — си помисли той. Беше щастливец! Слава Богу, дъщерите му бяха с добро държание. А тази? Усети миризма на застояла пот. Погледна мръсните й дрехи. Слава Богу, че не й е баща!
— Не… на около две минути — отвърна, без да я погледне. — Ще спра.
— Благодаря. — Мег се върна на мястото си.
След няколко минути автобусът спря на спирката на Грейхаунд. Мег вече беше минала напред. Насили се да се усмихне, когато слизаше:
— Благодаря ви!
— И аз ви благодаря! — отвърна шофьорът с целия си сарказъм, включи на скорост и потегли.
Стиснала силно чантата, Мег се запъти към гишето за билети.
— Здравей!
Гласът я прободе сякаш с нож. Тя се обърна и се вкамени.
Чък бе подал глава през прозореца на буика и се хилеше.
— Искаш ли да те закарам, малката?
Елиът Хансън беше един от най-великите бриджьори в света, но фактът, че беше хомосексуалист и не даваше пет пари за състезателния бридж, го принуждаваше да се задоволи с длъжността секретар на Клуб 50.
Този горещ слънчев следобед той седеше зад бюрото си и гледаше детектива Лепски, както човек би гледал голям многокрак паяк, попаднал случайно в банята му.
Елиът Хансън беше висок, хубав и внушителен мъж. Гъстата му бяла коса се спускаше до яката на ризата. Безупречните му изкуствени зъби, които миеше поне три пъти на ден, блестяха, когато се усмихваше. Претендираше да е на шейсет години, но дори да прибавехте отгоре още седем, пак щяхте да сте далеч от истината. Общуваше единствено с най-богатите. Живееше в лукс и пиеше вино само реколта ’29 или ’59. Живееше в своя малък луксозен свят в клуба, но не би имал нищо против, дори и сега, да опипа в тоалетната някой хубавец, ако му хващаше окото.
Шефът на полицията Теръл реши, че единственият, който може да се справи с Хенсън, е Лепски — изключително практичен, не беше сноб, богатите не му правеха впечатление, а отгоре на всичко беше и амбициозен.
— Да, моля? — попита Хенсън с мек, мелодичен глас.
Извади парфюмирана копринена кърпичка от ръка-ва си и я размаха под елегантния си нос.
С полицейски глас, от който Хансън трепна, Лепски обясни целта на посещението си.
Елиът Хансън беше англичанин. Дълги години той бе любимец на един Дук, докато Дука не си взе белята с някакъв скаут. После, когато английската полиция започна да се отегчава от мероприятията на Хансън, той напусна страната и с удоволствие прие да стане секретар на най-изискания бридж-клуб във Флорида.
Сега слушаше Лепски и не можеше да повярва на ушите си.
— Това е невероятно, човече! Някой от обслужването. Не! Не! Немислимо!
Лепски мразеше хомосексуалистите също толкова, колкото Хансън — ченгетата. Той се раздвижи неспокойно.
