Чък го видя как се отдалечава. Когато го загуби от погледа си, той отиде до офиса на мотела.
Мисис Харис ядеше хамбургер, увит в салфетка.
— Тръгваме си, мадам — каза Чък.
Четворната брадичка на мисис Харис стана двойна, когато тя вдигна глава.
— Казахте, че ще останете по-дълго.
Чък имаше готов отговор.
— Срещнахме приятели. Поканиха ни да отидем при тях. Платихме за една седмица, нали? Сметките ни уредени ли са?
Мисис Харис отхапа друго парче от хамбургера и задъвка, докато гледаше счетоводната книга.
— Да, мисля, че всичко е уредено. Остават ви още два дни, но не ме предупредихте. Да кажем, че всичко е уредено.
— О’кей, мадам — Чък сложи един долар на тезгяха. — Това е за Сам. Благодаря, мадам. Беше ни много приятно. Може и друг път да дойдем, ще видим.
Мисис Харис засия.
— Винаги сте добре дошли. — Тя грабна долара. — Индианецът също ли си тръгва?
— О, да… всички си тръгваме.
Мисис Харис облиза с език едно лукче от устните си.
— Той приятел ли ви е?
Чък беше инструктиран. Поклати глава.
— Просто едно чудесно момче, което срещнахме с жена ми на пътя. Сега отива в Кий Уест… намерил си е работа там. — Той се усмихна. — Е, ние тръгваме. До скоро, мадам.
Върна се в бунгалото, където Мег го чакаше с готови раници.
— Да тръгваме — каза Чък и вдигна раниците.
— Къде отиваме?
Обърна се и я изгледа продължително.
— Няма ли да си държиш затворена проклетата уста? — озъби се той.
— Нищо ли не мога да кажа? — извика Мег в изблик на смелост. — Не мога ли да попитам поне къде отиваме?
— О, я тръгвай!
Чък занесе раниците до буика, тръшна ги на задната седалка и седна зад волана. Мег седна до него.
— Къде е Поук? — попита тя. — Няма ли да го чакаме?
Чък я изгледа и от израза на очите му я полазиха тръпки.
— Кой Поук? Какви ги дрънкаш? — сопна се той и запали двигателя.
Тя понечи да каже нещо, но се отказа.
— А така! — Чък включи на скорост. — Така е по-добре.
Колата тръгна и излезе на магистралата, която водеше към Парадайз Сити.
Когато влязоха в града, той се отклони от главния булевард и тръгна по страничните улички, докато стигна пристанището. Намери едно свободно място за паркиране, загаси двигателя и слезе от колата.
— Айде! — извади раницата си. — Вземи си твоята. Ще вървим пеша.
Прегърбени под тежестта на раниците, тръгнаха по брега, където цареше голямо оживление. Това беше търговският край на пристанището с много риболовни кораби.
Мег ходеше слепешком и следваше Чък, който явно знаеше къде отива.
Минаха бавно покрай една фабрика за консервиране на гърмящи змии. Над фабриката имаше червен неонов надпис, на който имаше навита на кълбо змия. На друг надпис, който светеше и загасваше, пишеше „Змийски деликатеси“. Те си проправиха път през насъбралите се хора, заобиколиха пазара и тръгнаха по една воняща тясна уличка, от двете страни с двуетажни очукани дървени сгради. Чък спря пред последната къща и смъкна раницата.
— Почакай тук — каза на Мег и влезе през вратата със завеса от разноцветни найлонови ленти, за да предпазва от мухите.
На края на късия тъмен коридор зад едно бюро седеше дебел индианец семинол и глозгаше пилешка кълка.
— Имаме запазена стая… мистър и мисис Джонс.
Индианецът прибра кокала, леко се надигна, за да изтрие ръцете си отзад в панталона, после отново седна. Усмихна се и разкри уста, пълна със златни зъби.
— Стаята е готова, мистър Джонс. Първи етаж, вляво. Стая 3.
— Аз съм с жена си — каза Чък.
Индианецът продължи да се усмихва.
— Точно така, мистър Джонс, с жена ви.
Спалнята беше от задната страна и гледаше към пристанището. Имаше двойно легло, разнебитен скрин, стенен гардероб и за най-голяма изненада — телефон, поставен на нощното шкафче до леглото. Така наречената баня и вонящата тоалетна бяха от другата страна на площадката.
Мег хвърли раницата си на пода и огледа стаята.
— Защо не останахме в мотела, вместо да идваме в тая ужасна дупка — попита тя и отчаяно се тръшна на леглото.
Чък отиде до прозореца и погледна към брега. Постоя така няколко минути, опиянен от шума и оживлението, после се обърна и отиде при леглото.
Мег погледна към него.
— Честно казано, Чък, понякога има моменти, когато си мисля, че си откачил. Защо напуснахме мотела? Там беше толкова удобно. Защо дойдохме в тази ужасна дупка?
Той я изгледа със стъклен поглед.
— Какъв мотел?
Мег потрепери. Тя притисна с ръце лицето си.
— Чък! Какво означава това? Да не искаш да ме подлудиш? Като те питам за Поук… кой Поук? Сега… кой мотел? Какво има? Какво ти става… или вината е у мене?
— Нищо ми няма, малката — каза спокойно Чък. — Никога не сме срещали Поук. Никога не сме били в мотел.
Мег повдигна с отчаяние разбърканата си коса.
— Искаш да кажеш, че това трябва да кажа на полицията.
Чък се захили.
— Я, малката, най-накрая показа, че имаш пипе. Точно така. Никакъв Поук… Никакъв мотел.
Изведнъж досадните й заядливи родители и мрачният дом й се сториха като небесен рай.
— Не, Чък. — Тя започна да се удря с юмруци по челото. — Не! Отивам си! Ти се разправяй с тоя откачен индианец. Не искам… нищо да знам! Нищо няма да кажа. Отивам си!
— Така ли?
Тя се смрази от гласа му.
Чък бе извадил джобния си нож. Бляскавото острие я накара да се свие.
— Вече си вътре, малката — каза Чък спокойно. — Предупредих те и ти каза, че си навита. Ако се откажеш, ще те резна. Искаш ли да ходиш с нарязано лице цял живот?
Тя се втренчи с ужас в ножа. Чък я изгледа, захили се, прибра ножа в джоба си.
— Айде, малката, да отидем да разгледаме града.
Тя стоеше неподвижно и силно притискаше с ръце стомаха си.
— Там е… от другата страна на коридора — насочи я Чък.
Той видя как тя бързо пресече площадката, а когато чу водата от тоалетното казанче, излезе от стаята, затвори вратата, заключи я и я изчака в началото на стълбите.
Те слязоха един до друг, минаха покрай дебелия усмихнат индианец и излязоха на жегата и шума по брега.
