Стаите им са на най-горния етаж на клуба и гледат към паркинга, където бе убит Макнийл. Едно от тези момичета… Манди Лукас… тя има форд, който не била карала от седмици и го държала на паркинга. Шумът от изстрела я събудил. Като погледнала през прозореца, видяла как тълпата се трупа около тялото на Макнийл, после твърди, че забелязала един мъж да излиза от колата й и да се присъединява към останалите. В момента! Колата е в двора на полицията. Под задната седалка открихме пушката, с която е убит Макнийл. Мъжът, който Манди е видяла, трябва да се е скрил в колата от Андерс и после, когато Андерс е отминал, а хората са се скупчили около Макнийл, той е пъхнал пушката под седалката, излязъл е от колата и се е смесил с тълпата. Бил е с голямо самообладание, но не е допускал, че някоя като Манди Лукас ще седи на прозореца и ще го види.
— Боже Господи! — Хедли се облегна назад. — Тази жена описа ли го?
— Да. Тя е доста тъпа, но твърди, че ще го разпознае навсякъде. Такова твърдение е много съмнително. Често сме имали свидетели, които се кълнат, че ще познаят престъпника, а когато им покажем няколко човека, винаги се провалят. Тя казва, че този мъж е индианец, а това съвпада с впечатлението на Андерс. Според нея бил около двайсет и пет годишен, с гъста черна коса, хубава фигура и бил индианец. Облечен е с шарена риза на жълти цветя и тъмносини тесни панталони.
Хедли удари по бюрото.
— Е, най-накрая това наистина е нещо! Взехте ли отпечатъците му от пушката?
— Не. Той е знаел какво прави. Не е оставил никакви отпечатъци.
— Даде ли описанието му на журналистите?
— Не. — Теръл погледна към Хедли. — Трябва да им го дадем, разбира се, но си помислих, че е по- добре първо да говоря с теб. Не е нужно да ти напомням, че повече от сто индианци семиноли работят на най-различни места в града; значителна част от тях са млади, а повечето носят ризи на цветя и дочени панталони… това е нещо като униформа. За повечето хора всички индианци си приличат. Това описание ни помага, но може да ни създаде и неприятности.
— Разбирам. — Хедли се замисли и се намръщи. — Разбирам какво искаш да кажеш, но нямаме друг избор, Франк. И двамата ни критикуваха, че не сме открили нищо. Веднага ще свикам пресконференция. Това е новина, която не можем да пренебрегнем.
Теръл кимна.
— Хората ми вече са се разпръснали из индианския квартал. Този мъж е местен човек. Сигурен съм. — Той стана. — Иска ми се момичето да беше казало, че е бял.
— Все пак имаме нещо — каза Хедли и посегна към телефона.
Когато Теръл излезе, той чу как Хедли вика секретаря по печата.
Мег лежеше на леглото и гледаше голямата синя муха, която се разхождаше по тавана. Според часовника й трябваше да е някъде към обяд. А може би и по-късно. Той винаги изоставаше с по десет минути на час и ако тя не се сетеше да го премести, не се знаеше с колко е изостанал, но не й пукаше.
Тя бе не само отегчена, но и разтревожена.
Чък беше излязъл, докато е спала, и досега нямаше и помен от него. Не си даваше труда да стане, за да си направи кафе. Пиеше й се, но усилието, което трябваше да употреби, й се струваше прекалено голямо. Толкова по-лесно беше да лежи и да гледа мухата, отколкото да нрави каквото и да било.
След малко мухата отлетя и Мег й завидя. Искаше й се и тя да може така: да отлети. Трябва да е чудесно — просто да литнеш, да не мислиш за нищо, да кацнеш на парче месо, да хапнеш, после отново да хвръкнеш… щастлива муха!
Тя затвори очи и се унесе в дрямка. Не й костваше никакво усилие. Това бе единственото нещо, за което я биваше.
Когато се събуди, мухата отново стоеше на тавана. Мег усети как гори и лепне. Погледна апатично към часовника си. Показваше 14.35. Не може да бъде толкова късно, помисли си тя, като гледаше как мухата се движи по тавана. Чудесно е да можеш да правиш това. Бих искала и аз да мога… просто да ходя по тавана с главата надолу. После изведнъж усети как я обхваща вледеняващ страх. Какво става с Чък? Тя седна и отметна чаршафа. Беше излязъл от часове! Дали не я е изоставил?
Разтревожена стана, отиде до прозореца и го отвори. Надникна навън, погледна към бараката, която служеше за офис на мотела. Видя мисис Бърта Харис да ходи нагоре-надолу. На паркинга нямаше коли. Къде беше Чък? Тя отново погледна часовника си. Не можеше да е толкова късно! Обхваната от паника, навлече ластичния си панталон, нахлузи един мръсен пуловер, обу си сандали и тръгна към вратата. Като мина покрай малкото стенно огледало, Мег се погледна и спря.
Господи! Изглеждаше ужасно!
Нахълта в банята и си плисна вода на лицето. После се избърса и среса с гребена дългата си заплетена коса. Когато излезе от банята, видя Чък, който стоеше до отворената врата.
— Къде беше? — попита рязко. — Чаках, чаках… къде беше?
Чък затвори вратата. Лицето му имаше унило изражение и тя се уплаши.
— Събирай багажа! — каза той грубо. — Тръгваме.
После отиде до шкафа, сграбчи малкото дрехи, които имаше, и ги хвърли на леглото.
— Къде отиваме?
Той я хвана за рамото, завъртя я и с такава ярост я удари по задника, че тя изпищя.
— Прибирай багажа!
Тя се отдалечи и го изгледа.
— Още ли искаш? — попита той и пристъпи заплашително напред.
— Не!
Тя бързо издърпа раницата из-под леглото, после отиде до скрина и започна да хвърля дрехите на леглото зад себе си.
Вратата на бунгалото се отвори и Поук Тохоло надникна.
— Чък. — Той го повика с ръка и си отиде.
— Прибери нещата ми — каза Чък. — Потегляме след пет минути. — И той тръгна към бунгалото на Поук.
Поук вече беше приготвил раницата си.
— Казвай?
— Тя добре ли е? — попита Поук.
Чък кимна.
— Знаеш къде да отидеш и какво да направиш, нали?
— Да.
— Виж дали дъртата иска още пари. Внимавай как се държиш с нея.
— Вече говорихме за това — каза нетърпеливо Чък.
— Да, но беше отдавна — Поук взе раницата си. — Аз тръгвам. И не забравяй: всяка сутрин в десет.
— Ще чакам.
Поук метна раницата на гърба си.
— Последния път не мина много добре — каза той по-скоро на себе си. — Но беше сложно. — Като погледна Чък, черните му очи заблестяха. — Ченгето само си го търсеше.
Чък не отговори.
— Ченгетата мразят убийците на ченгета. — Поук отпусна дръжките на раницата. — Това значи, че и теб те мразят също, както и мен — ако ни открият.
Чък присви очи.
— Нужно ли е да ме заплашваш? — попита той.
Поук го погледна.
— И не забравяй!… Тя също е вътре.
— О’кей… не съм глух.
— Ще ти се обадя. — Той мина покрай Чък и излезе.
