— Че продължаваме да разследваме. Нищо друго. Това е много важно… Ако трябва някого да обвиняваш, обвини мен. Кажи им, че правим каквото можем.
Хедли кимна, после слезе по стълбите покрай дългата опашка от потни, търпеливи хора, за да се срещне с очакващите го репортери.
Теръл се върна в кабинета, където чакаше Биглър. Двамата се погледнаха.
— Е, той си отиде. Да видим с какво разполагаме досега — каза Теръл и седна. Той се пресегна към листа, на който си беше водил бележки от разпитите. — Вече започва да се оформя някаква картина: не кой знае каква, но все е нещо. Още не ми е ясен мотивът. И трите жертви са първокласни бриджьори и членове на клуб 50. — Той вдигна глава. — Какво ни е известно за клуб 50?
Биглър познаваше Парадайз Сити много повече от Теръл и Теръл знаеше това. Достатъчно беше само да му зададе някакъв въпрос за сграда и той винаги успяваше да даде точен отговор.
— Клуб 50? Супер снобски… членовете са много подбрани. Встъпителната вноска е около 15 000 долара, а абонаментът е два пъти повече. Ако те приемат, смятай, че си от хайлайфа, но трябва да играеш бридж на професионално ниво.
— Е, Маккуин, Ридъл и мисис Браулер бяха членове… това може би означава нещо… а може и нищо да не означава. Трябва да говорим с някой от клуба. Именно там може да се крие мотивът. Друго, което ми прави впечатление, е това, че убиецът е запознат с начина на живот на жертвите. Знаел е, че мисис Браулер излиза от хотела в 9.45. Знаел е, че Маккуин винаги излиза от къщи три минути след девет и че Лиза Мендоза отива в бунгалото в петък вечер. Всичко това подсказва, че мъжът е местен.
Биглър кимна.
— Така че започваме да търсим човек, който разполага с тази вътрешна информация. Може би е сервитьор в клуба. Ще изпратя наши хора да разговарят с онези, чийто имена ни даде Ридъл преди да умре.
Теръл посегна към лулата си.
— Мислиш ли, че може да е цветнокож, Джо?
— Предположенията ни съвпадат, а и Андерс май смята така.
Телефонът иззвъня. Теръл сграбчи слушалката, слуша известно време, изръмжа и каза:
— О’кей… благодаря… донесете ми рапорта — и затвори. — Мелвил. Изследвали са пушката. Маккуин и мисис Браулер са застреляни с нея, но разбира се, няма отпечатъци. Данвас я е идентифицирал. Това не ни помага особено.
— Освен факта, че негодникът вече няма пушка — изтъкна Биглър.
— Това няма да му попречи да открадне друга, нали? — каза Теръл и запали лулата си.
Ако имаше нещо, което Лепски да мрази повече от всичко друго, то беше да провежда разпити и да пише рапорти. Считаше, че всеки, който идва, за да бъде разпитан доброволно, би трябвало да е в лечебница за душевно болни. Но той приемаше факта, че това е полицейската работа. Когато можеше да я избегне, я избягваше, но когато му я натрапваха, както в случая, се примиряваше с положението и някак успяваше да запази спокойствие. Гледаше с отчаяние безкрайния низ от хора, които с нетърпение очакваха да бъдат разпитани.
Макс Джакъби седеше на съседното бюро. Току-що се беше справил с един словоохотлив старец, който бе видял как умира мисис Дънк Браулер. Единственото, за което говореше дядката, бяха изкуствените плодове на шапката й. Опитваше се да убеди Джакъби, че убиецът е бил враждебно настроен към плодовете по шапката й. Най-накрая Джакъби успя да се отърве от него. В същото време Лепски отпращаше една възрастна дама, която обясняваше как прекрасното куче на мисис Дънк Браулер било видяло убиеца и не можело ли полицията да направи нещо по въпроса.
Детективите се спогледаха.
— Как сме? — попита Джакъби с уморена усмивка.
Със самочувствието на старши Лепски го изгледа намръщено.
— Такава е полицейската работа. Трябва да се копае дълбоко, докато се открие вода.
Джакъби поклати глава с престорен интерес.
— Ние това ли търсим?
Дебел възрастен мъж с дрипави дрехи се тръшна на стола пред Джакъби, който със сподавен стон посегна към нов лист хартия.
— Да, мистър? Вашето име и адрес?
Малоумници! — мислеше си Лепски. Цели три часа за нищо! Някакви си глупави тиквеници му проваляха целия следобед. Той класира и последния рапорт и като посегна за цигара, го лъхна парфюм. Вдигна поглед и видя момиче, което бе седнало незабелязано на стола отсреща и го гледаше загрижено с широко отворени очи.
— Изглеждате много напрегнат и уморен, горкичкият! — каза госпожицата.
Лепски усети как слабините му потръпват. Тя беше такава кукла, каквато можеше да се види единствено по страниците на „Плейбой“. Кукличка, която можеше да съживи мъртвец: разкошна блондинка с големи теменужени очи и с такива мигли, които можеха да засрамят дори и крава! Гърдите й накараха Лепски да поеме шумно дъх. Той усети как всички я бяха зяпнали: Джакъби, дебелият възрастен мъж, четиримата детективи, дошли на помощ от полицейския участък в Маями, и тримата патрули, които поддържаха реда на чакащите свидетели в коридора.
Лепски огледа стаята и останалите му колеги неохотно се върнаха към работата си.
— Кажете? — излая с полицейски тон. Този тон обикновено оказваше смайващо въздействие върху повечето хора, но на девойката не направи никакво впечатление. Тя повдигна едната си гърда, за да я намести в чашката на сутиена, оправи една къдрица, която се бе отделила от сребристо русата й коса, и повтори: — Изглеждате напрегнат и уморен.
Лепски издаде незначителен звук — като мушица, попаднала в плик.
Дебелият възрастен мъж с лице като холандско сирене се наведе напред и миризма на чесън лъхна право в лицето на Лепски.
— Извинете, мистър — усмихна му се, — малката мис е права… наистина изглеждате напрегнат и уморен.
Лепски смачка един лист.
— Ще се погрижиш ли за свидетеля си? — озъби се той на Джакъби. Злобата в гласа му накара възрастният мъж да се свие. После се обърна към момичето.
— Имате ли нещо да ми казвате?
Момичето го гледаше с възхищение.
— Бре! Гледай ти! Чувала съм какви ли не истории за ченгетата, но не съм предполагала, че може да са като вас… честно!
Лепски оправи връзката си.
— Вижте какво, мис, тук се работи — каза малко по-меко. Искреното й възхищение му беше направило впечатление. — Просто ми кажете какво има?
— Момичетата казаха, че трябва да дойда.
Лепски въздъхна и посегна към чист лист.
— Вашето име и адрес, моля?
— Манди Лукас. Работя и живея в клуба.
— Кой клуб?
— Знаете кой… Пелота.
— Там ли живеете?
Тя сбръчка хубавото си носле.
— Имам стая там… не може да се каже живеене.
— Разполагате ли с някаква информация, мис Лукас?
— Ами, момичетата казаха, че трябва да дойда, но не знам… тук е малко задушно, нали разбирате? Всички тези хора… но след като срещнах вас! Гледай ти! Като разкажа на момичетата за вас, веднага ще
