смъкнат гащите!
Лепски се опули. Хвърли поглед към Джакъби, който също слушаше с ококорени очи, погледна и към изцъкления дебел възрастен мъж.
После се сети, че вече е I ранг, наведе се напред и придаде на лицето си навъсено полицейско изражение.
— Вижте, мис Лукас, какво има да ми кажете?
Момичето намести и другата си гърда и каза:
— Викайте ми Манди… никой от истинските ми приятели не ме нарича мис Лукас.
— О’кей, Манди… — Лепски кръстоса крака, премести химикалката от едната в другата ръка с известна невъздържаност и издаде звук като от свличащи се камъни. — А сега ми кажи защо си дошла?
— Наистина ли искате да знаете? Казах на момичетата, че само ще ви загубя времето… честно. — Дългите й мигли трепнаха. — Знам как страхотно бачкат тука момчетата. Но момичетата… ами те ми викат…
— Разбирам. — Лепски започна да се тревожи за кръвното си налягане. — Това ми е работата. Няма значение, че ще ми загубите времето — само ми кажете.
— Бре! Много е горещо тука! — Тя стана, изви тялото си, повдигна си леко мини полата и отново седна, — Женен ли сте, мистър детектив?
— Женен съм — отвърна Лепски покорно.
Тя се наведе напред и прошепна доверително:
— Тогава ще разберете. Тези проклети гащи за еднократна употреба са истински ад.
Очите на Лепски почти изскочиха от орбитите.
— Жена ви никога ли не се е оплаквала? — попита момичето.
С давещ се глас Лепски възкликна:
— Манди! Ще ми кажеш ли защо си дошла?
— Бре! Съжалявам! Не бива да ми обръщате внимание. Много съм шантава. Наистина ли искате да знаете…, без майтап?
— Просто започни да говориш — каза Лепски с глас, който би слисал и говорещ папагал.
— Ами, видях тоя приятел. Наистина е много секси. — Тя се наведе напред, деколтето й се разтвори и Лепски успя да види зърната на гърдите й. — Аз не обръщам внимание на цветнокожи. Не си мислете, че имам нещо против тях. Обаче не им обръщам внимание. Но понякога… искам да кажа, мъжът си е мъж, а този беше истински сладур.
Лепски въздъхна звучно като раздразнен пчелен кошер.
— Кога точно видя този човек, Манди?
— Точно след ужасния изстрел. Той ме събуди… имам предвид изстрела. Чух викове. — Тя подръпна презрамката на сутиена си. — Когато се събудих, направо бях умряла… Някога събуждали ли сте се от такова нещо? Можете ли да си представите… мъртва… очите подути… главата замаяна?
Лепски сви пръсти.
— Този мъж? На паркинга ли го видя?
— Ами имаше хора, които подскачаха наоколо… вие какво знаете?
— Продължавай!
— Ами тези хора ми напомниха на пуканки… разбирате ли? … и те така подскачат… децата са като тях.
Лепски изскърца със зъби като трион, попаднал на чвор.
Манди го изгледа.
— Майка ми ме е учила, когато се издава такъв звук, да се казва „пардон“.
Лепски погледна надолу към бележника, възвърна самообладанието си и след известна пауза каза:
— О’кей, значи хората са подскачали наоколо като пуканки. Какво стана после?
— Горкото ченге… Искам да кажа полицай… как лежеше там. Веднага се извърнах. Представяте ли си! Очите ми почти щяха да изскочат. Тогава видях този сладур да излиза от колата.
Лепски се облегна на стола. Изтананика си шепнешком няколко такта от националния химн, за да се успокои.
— Видяла си мъж да излиза от кола на паркинга?
— Точно така, нали това казах? Да не би да съм казала нещо друго? Честно, понякога хич не знам к’ви ги дрънкам. — Тя стана, пораздвижи се, за да си нагласи полата под погледите на всички в стаята, които наблюдаваха с интерес, и отново седна.
— Не знам дали загрявате? Имам предвид да кажеш нещо и веднага след това да забравиш какво си казал. Това не ви притеснява, а?
Лепски разхлаби връзката си.
— Не.
— А мен ме притеснява и страдам.
— Каза, че си видяла един мъж да излиза от кола на паркинга. Така ли е?
— Това е, което момичетата ми казаха, че трябва да ви кажа. — Тя потисна нервен кикот. — Честно, съжалявам. Знаех си, че само ще ви загубя времето, но момичетата…
— Никой не ми губи времето. Аз съм тук, за да получавам информация — каза Лепски. Той написа бързо нещо на един лист, после го бутна към момичето. — Тук пише, че си видяла цветнокож да излиза от една кола на паркинга, където бе убит Макнийл. Така ли е?
Тъй като бе късогледа, тя доближи листа, за да види какво е написано, после кимна.
— Предполагам, че е вярно, но не ви ли казах, че това е моята кола, че не пали и че не съм я използвала от седмици?
Пот изби но лицето на Лепски. Той осъзна, че е бил на ръба да изпусне важна следа само защото се бе отегчил от хората, които му даваха ненужна информация.
— Би ли повторила отново?
Манди повтори това, което каза.
— Затова момичетата ми казаха да дойда, а пък аз им казах, че ще ме помислят за луда.
— Не мисля, че си луда. Само ми кажи какво точно видя?
Тя отвори широко очи.
— Но аз току-що ви казах.
— Искам да чуя още веднъж.
— Боже Господи! Мислите ли, че е важно?
— Може да се окаже важно — каза Лепски и попи с носна кърпа потта от лицето си. — Много важно!
Два часа по-късно шефът на полицията Теръл пристигна в кабинета на Хедли.
Хедли беше пребледнял и напрегнат: току-що бе говорил по телефона. През последните три часа той се занимаваше с непрекъснатите истерични искания на богатите си приятели за полицейска защита. Егоистичното им настояване за персонална защита го беше вбесило и когато видя Теръл, той въздъхна с облекчение.
— Дявол да го вземе! Разбираш ли колко много хора напускат града… като бежанци!
— Какво ни засяга? — попита Теръл и седна.
— Но това е ужасно! Какво искаш да кажеш… разбира се, че ни засяга!
— Направихме първото си разкритие.
Хедли го изгледа и се наведе напред, изгарящ от нетърпение.
— Разкритие ли? Какво разкритие?
— Вече имаме описанието на убиеца. Казах ти, че рано или късно, ако не преставаме да ровим, нещо ще излезе наяве, но не очаквах да стане толкова скоро.
— За Бога! Разкажи ми!
— В Пелота работят шест момичета компаньонки — започна Теръл, като се нагласи удобно на стола. —
