Поук Тохоло лежеше върху плоския покрив на нощния клуб Пелота и гледаше през оптичния мерник на пушката как едрият полицай се отдалечава.
Поук седеше на покрива от три часа. Четириетажна-та сграда беше почти на хиляда ярда от крайбрежния Плаза хотел. Той бе пристигнал с буика в 6.00, час, в който можеше да е сигурен, че никой няма да го види как слиза от колата с пушката.
Познаваше клуба: беше една от най-старите сгради в града. На задната стена имаше провесена желязна аварийна стълба, която туристите зяпаха с учудване.
За Поук изкачването на покрива не беше нито опасно, нито трудно, но когато легна, скрит зад малкия перваз на покрива, той знаеше, че слизането ще бъде много по-трудно. Дотогава булевардът щеше да е оживен, съседните сгради изпълнени с хора и той рискуваше да го видят, но бе подготвен да поеме риска.
Погледна си часовника. 9.43. После отново погледна през оптичния мерник и започна да изучава булеварда. Трафикът се увеличаваше. Появиха се хора, които се движеха в постоянен поток нагоре и надолу по булеварда. После видя Чък и кимна в знак на одобрение. Бе пристигнал навреме: малко по-рано, но това нямаше значение. Беше облечен с чиста карирана риза в бяло и червено и със сив панталон. Изглеждаше като всеки друг от младите туристи, които се тълпяха в града по това време. Той се разхождаше и четеше вестник.
Поук леко завъртя винта на телескопичния мерник и приближи съвсем лицето на Чък. Видя го, че се поти. Естествено. Чък имаше трудна задача, също толкова опасна, колкото и на Поук.
Поук отново погледна часовника си. Само още пет минути, помисли си той и насочи оптичния мерник към входа на Плаза хотел. Взе на мушка главата на Андерс и се успокои, че изстрелът ще бъде точен.
Без да подозира нищо, Андерс разглеждаше булеварда, кимаше на онези, които му кимаха, докосваше островърхата си шапка към тези, които го поздравяваха, и се перчеше на слънце.
Откакто на мода дойдоха мини-полите, разголените кореми и прозрачните рокли, животът на Андерс стана много по-интересен. Той поглеждаше с одобрение жените, които минаваха наперено покрай него. Като портиер разчиташе за прехраната си на старите, дебелите и богатите, но това не означаваше, че бе загубил интерес към дългите крака, закачливите потрепващи задници и големите гърди.
Тогава се появи мисис Дънк Браулер.
Андерс я очакваше. Тя се появяваше неизменно по едно и също време. Той я поздрави по най-добрия начин, със сияеща, мека и приятелска усмивка: усмивка, която пазеше само за специални хора.
Мисис Дънк Браулер бе ниска, пълна и наближаваше седемдесетте. Може би пълна е меко казано. Редовното хранене по пет пъти на ден през по-голямата част от нейните шестдесет и седем години бе успяло да покрие иначе дребното й тяло с такава тлъстина, която би смутила и слон. Тя беше една от многото ексцентрици, дето живеят непрекъснато по хотели. Ясно беше и без да се казва, че е богата: точно колко никой не знаеше, но фактът, че живееше в един от най-хубавите апартаменти на хотела за 300 долара на ден, сам по себе си говореше, че е доста добре осигурена.
Откакто преди четири години загуби съпруга си, когото обожаваше, тя си купи от един кучкарник поми- ярка за два-три долара. Андерс смяташе, че са я изиграли. Всъщност кучката беше предана, но според него й липсваше изисканост.
„Майката на тази кучка би трябвало да се срамува от себе си“ — сподели той с помощник-портиера, когато обсъждаха кучето.
Но за мисис Дънк Браулер Люси — така се казваше кучката — беше нейното дете, нейното най-скъпо същество, приятелка и компаньонка, и Андерс, който разбираше слабостите на хората, приемаше този факт.
Ето защо, когато мисис Дънк Браулер, облечена в бяла ефирна роба, а на главата с огромна шапка с изкуствени череши, кайсии и лимони, се появи, за да изведе Люси на редовната й разходка, Андерс си влезе в ролята.
— Добро утро, мадам — поздрави той с поклон. — Как е мис Люси тази сутрин, мадам?
Мисис Дънк Браулер грейна от удоволствие. Тя смяташе Андерс за много мил човек и толкова внимателен, а интересът му към Люси изпълваше сърцето й с радост.
Кучката погледна Андерс с прехранените си отегчени очи, после приклекна и направи малка локвичка на червения килим.
— О, скъпа! — Мисис Дънк Браулер погледна безпомощно към Андерс. — Трябваше да изведа миличката ми малка по-рано… вината е само моя.
Килимът трябваше да се махне, за да се почисти, и да се сложи друг, но това не засягаше Андерс. След като „тази приятелка“ си плащаше 300 долара на ден, защо да се притеснява?
— Случва се, мадам. Сутринта е чудесна за разходка.
— Да… прекрасна утрин. Докато Люси закусваше, слушах птиците. Те…
Това щяха да са последните думи, които мисис Дънк Браулер произнасяше. Куршумът проби смешната й шапка и се заби в мозъка й. Тя се свлече на земята като ранен слон.
Андерс погледна само за частица от секундата към мъртвата жена в краката си и после тренираният му войнишки ум взе връх. В миналото беше виждал толкова много хора, застреляни в главата от снайперисти, че веднага разбра какво се е случило. Той се завъртя, а острият му поглед започна да изучава покривите на сградите в далечината. Докато жени пищяха, мъже викаха и се блъскаха, докато коли спираха със свистене, Андерс забеляза един мъж, който се скри зад ниския перваз на покрива на нощния клуб в края на булеварда.
— Джак!
Без да спира, Андерс погледна през рамо. Той видя полицая Макнийл, който тромаво вървеше след него.
— Там горе е проклетникът! — задъхано каза Андерс и посочи към покрива на нощния клуб. — Хайде, Пади! Ще го хванем!
Но възрастта, спокойният живот и прекалено многото глътки „Къти Сарк“ вече си бяха взели своето. Крачките му започнаха да стават несигурни, когато Макнийл го настигна.
— Видях го! — изпъшка Андерс. — Аварийният изход, Пади!
Макнийл изсумтя, мина тежко покрай Андерс, а голямата му ръка извади пистолета от кобура. Хората го зяпаха и бързо се отдръпваха от пътя му. Никой не му се притече на помощ. Това си беше работа на полицията — защо да се излагат на опасност.
Когато Поук Тохоло започна да се спуска надолу по аварийната стълба, Макнийл изскочи иззад сградата. Те се видяха едновременно. Макнийл забеляза, че индианецът държи в ръката си пушка.
Той спря — гръдният му кош, подобен на бъчва, се надигаше от тичането — и вдигна пистолета. Когато пръстът му докосна спусъка, усети мощен удар в гърдите, който го изхвърли във въздуха и Макнийл тежко падна по гръб.
Поук прескочи останалите десет стъпала наведнъж и хукна към паркинга. Макнийл се надигна и насочи пистолета. Точно тогава Поук погледна назад през рамо. Той видя насочения пистолет и отскочи, когато Макнийл стреля, после се прицели и застреля Макнийл в главата. След това рязко се обърна и затича към паркинга. Черните Му очи оглеждаха за някоя опасност. Видя дузина коли. След минута откри една незаключена. Плъзна се на задната седалка, затвори вратата и се сви долу.
Поук вече се беше скрил, когато Андерс — задъхан, с мораво от напрежение лице — дойде на паркинга и откри тялото на Макнийл.
Кратък поглед бе достатъчен, за да разбере, че на Макнийл вече никой не може да му помогне. Той грабна пистолета му, пресече паркинга и се отправи към отсрещния изход, сигурен, че убиецът е отишъл натам.
В същото време трима мъже се приближиха неохотно към паркинга. Като видяха Андерс с пистолет в ръка и познаха по униформата, че е портиера на хотел Плаза, те събраха кураж и го последваха.
Без особено вълнение Поук изчака да се отдалечат, после извади носната си кърпа и внимателно избърса пушката. Трябваше да я остави, помисли си той със съжаление. Вдигна седалката на колата и пъхна пушката. На паркинга се струпаха още повече хора. Сирените на полицейските коли и на колите на бърза помощ вдигаха отвратителен шум. Поук се измъкна от колата и без да бърза, се приближи към тълпата, която заобикаляше мъртвия полицай. Никой не му обърна внимание: хората го смятаха за един от тях. Той
