Хедли попита с несигурен глас:
— Искаш ли да дойда в участъка утре?
— Винаги си добре дошъл, Лосън — каза Теръл и замълча. Докосна Моника по ръката, взе асансьора и слезе долу, за да застане лице в лице с телевизионните камери, които го очакваха.
Джак Андерс, портиерът на крайбрежния Плаза хотел — най-хубавия в града, — стоеше на червения килим пред внушителните мраморни врати: проницателните му сиви очи изучаваха булеварда, а големите му ръце бяха сплетени зад гърба.
Андерс беше ветеран от Втората световна война, носител на няколко значителни бойни медала, а сега — почитана личност на булеварда. Беше портиер на Плаза от двайсет години.
Беше мъртво време сутринта, така че Андерс не се притесняваше. След около два часа щяха да започнат да пристигат колите за предобеден коктейл и той щеше да е абсолютно ангажиран да отваря вратите на колите, да инструктира шофьорите къде да паркират, да сваля за поздрав островърхата си шапка към постоянните посетители, да отговаря на идиотски въпроси, да дава информация и да събира бакшиши. Никой от клиентите на Плаза хотел не си представяше, че може да разговаря с Андерс, без накрая да се раздели с еднодоларова банкнота. Но в този час, 9.30, той не очакваше някой да потърси услугите му и съответно си почиваше.
Полицаят Пади Макнийл, едър, възрастен ирландец, който се грижеше да няма объркване на трафика по булеварда и въобще да наблюдава възрастните и богатите, дойде при Андерс.
Двамата мъже бяха приятели. Приятелството им бе укрепнало през годините. Андерс стоеше на пост пред хотела по всяко време, а Макнийл кръстосваше булеварда и на всеки два часа идваше до хотела да си почине и да си побъбри.
— Какво става с нашия приятел… Екзекутора? — попита Андерс, когато Макнийл се приближи. — Слушах по радиото. Всичките ми стари сладурчета са подмокрили гащите.
— Твоите стари сладурчета не са единствените — каза мрачно Макнийл. — В момента животът е адски тъп. Благодарен съм, че съм в движение. С изключение на дузина стари хаймани, всички останали търсят този кучи син. Сутринта пристигнаха два пълни камиона с мъже от Маями. Сума ти народ. Какво ли ще знаят тия типове от Маями за града ни.
— Мислиш, че е вярно това, което казва Хамилтън? — попита невинно Андерс. Той обичаше да дразни Макнийл.
— Хамилтън? — изсумтя Макнийл. — Никога не го слушам този бърборко… само създава неприятности. — Погледна изпод вежди Андерс. — Какво е казал?
— Че бил маниак, склонен към убийства и озлобен към богатите.
Макнийл бутна шапката си напред, за да се почеше отзад по главата.
— Не е нужно да имаш склонност към убийства, нито пък да си маниак, за да мразиш богатите — каза той след кратък размисъл. — Аз самият не мога да кажа, че обичам богатите.
Андерс скри усмивката си:
— И от тях има полза.
— Така е! Бих искал да съм на твоето място.
— Не е толкова лошо — Андерс се опитваше да не изглежда самодоволен. — Но трябва да знаеш как да се държиш с тях. Мислиш ли, че ще хванете този откачен?
— Аз ли? — Макнийл тръсна глава. — Нямам нищо общо. Далеч съм от залавянето на когото и да било. Аз съм като теб… давам го по-спокойно… но шефът ще го хване. Теръл има глава на раменете си. Но, разбира се, ще отнеме време.
Блестящ ролс в пясъчен цвят спря отпред, Андерс остави Макнийл, бързо пресече червения килим и отвори вратата на колата.
— Добро утро, Джак. — Дебелият хубавец, който слезе от ролса, бе Родни Бранзънстейн. Той беше преуспяващ общински адвокат, който идваше всяка сутрин да се среща с клиенти, които живееха в хотела.
— Да си виждал госпожа Дънк Браулер?
— Много е рано за нея, сър — отвърна Андерс. — Ще дойде след около петнайсет минути.
— Ако те попита за мен, й кажи, че не си ме виждал. — Бранзънстейн плъзна един долар в протегнатата ръка на Андерс и влезе в хотела.
Докато шофьорът откарваше ролса, Макнийл се приближи до Андерс.
— Някога не си ли се опарвал, Джак? — попита го загрижено.
— Не и аз — каза бързо Андерс, — но не се заблуждавай. Това се учи с години.
— Така ли? — Макнийл поклати глава. — Обикалям този дяволски район от толкова време и никой не си е и помислил да ми пусне някой долар.
— Това се дължи на моята личност, а ти нямаш късмет — поясни Андерс.
Дребна жена с небесносиня коса, силно гримирано лице и натежали от диамантени пръстени старчески ръце излезе от хотела, олюлявайки се.
Андерс веднага отиде при нея.
— Мисис Клейтън! — възкликна той. Макнийл бе поразен от удивлението, изписано на червеното му, осеяно с капиляри лице. — Къде смятате да ходите?
Малката жена превзето се усмихна и погледна с обожание Андерс.
— Мислех да направя една много кратка разходка.
— Мисис Клейтън! — Безпокойството на Андерс накара дори Макнийл да се притесни. — Доктор Лоуенстийн позволил ли ви е да излизате на кратки разходки?
Дребната жена се почувства виновна.
— Честно казано, Андерс, не.
— И аз така си помислих. — Андерс нежно я хвана за лакътя и я поведе обратно към хотела. — Седнете спокойно, госпожо Клейтън. Ще накарам господин Беван да се обади на доктор Лоуенстийн Не мога да ви пусна да излизате ей така напосоки, нали?
— Мили Боже! — промърмори Макнийл така впечатлен, че се прекръсти.
Няколко минути по-късно Андерс се върна и отново застана на червения килим. Макнийл беше все още там — дишаше тежко, а малките му ирландски очички се бяха изцъклили.
— Това беше госпожа Хенри Уилям Клейтън — каза му Андерс. — Старият й мъж хвърли топа преди пет години. Остави й пет милиона долара.
Макнийл широко отвори очи.
— Искаш да кажеш, че тази стара торба кокали струва пет милиона?
Андерс се намръщи.
— Ей, ирландец, не бива да говориш с неуважение за старите хора.
— Добре де! — Последва дълго мълчание, после Макнийл каза: — Ти просто я избута, нали?
— Така трябва да се държиш с тях. На нея й харесва. Знае, че аз съм единственият, който се грижи за нея.
— Има ли много други подобни в това свърталище? — попита Макнийл.
— Хотелът е претъпкан. — Андерс поклати глава. — Смахнати стари хора с прекалено много пари… тъжно е.
— Никак не ми е тъжно — каза Макнийл. — Ти си се оправяй с тях. До скоро. — Той замълча, после погледна Андерс. — Колко ти бутна?
Андерс му намигна.
— Служебна тайна, Пади.
— Човече, май съм си сбъркал занаята. — Макнийл въздъхна и тръгна надолу по булеварда, зашляпа по тротоара с големите си крака.
