Поук Тохоло се облегна назад в кабината на камиона.
Шофьорът — нисък, як, плешив и с лунички — жадуваше да си приказва с някого… независимо с кого. Като видя Поук да му маха с ръка на магистралата, спря и му помогна да си качи раницата. След като се качи и Поук, камионът с рев потегли по магистралата към Парадайз Сити, а шофьорът се разприказва.
— Ех, приятелю! Не ти трябва да ходиш там! Чу ли по радиото? Не си? Боже! Аз само това слушам, освен когато съм си вкъщи и слушам жената! Чу ли за Екзекутора? Е… това вече си го бива! Да чуе човек нещо по-различно от глупостите, дето ги дрънкат по радиото… Никсън, вълнения. Приятелю! Виж, това го слушам наистина внимателно, ама си струва. Всички наоколо си правят майтап само с убиеца. Ти от къде си? От Джаксънвил? Знам го, разбира се… Малко са градовете покрай магистралата, които да не ги знам. На почивка, а? Е, със сигурност ще си имаш неприятности. Този Екзекутор… предполагам, че е някой откачен. Точно преди да те кача, по радиото съобщиха, че ченгетата търсят някакъв индианец. Хич не се залъгвай… ченгетата в тоя край са умни. Никога нямаше да кажат, ако не бяха сигурни, че индианец е очистил тия глупаци. Виж к’во, аз харесвам индианците, но за мен всички индианци са еднакви… разбираш ли? Хич не се заблуждавай. Предполагам, че за индианците ние, белите, също сме еднакви… нали така? Ама само си представи! Индианец да претрепе тия богати глупаци! Знаеш ли к’во си мисля? Кой, по дяволите, го е грижа, че утрепали трима глупави богаташи? Та да ти разправям какво казаха по радиото. Тая курва го видяла: Манди Лукас. Тя кърти в Пелота клуб. Човече! Чакай да ти кажа за вертепа! Та тя видяла оня приятел да слиза от колата й… е, това вече е нещо, нали? От собствената й кола! Спрях на едно кафе да си купя сандвич и я гледах по телевизията! Някаква си курва! Нямам нищо против да я катурна. В нея има нещо! Тия цици! Та ченгета я пазят. Каза, че може да го разпознае винаги, и ченгетата ще строят в редица всички индианци от града, за да може да го посочи. Как ти се струва, а? Казвам ти, приятелю, много е нажежено за индианците, така че внимавай!
С безизразно лице Поук отвърна, че ще внимава, а очите му пламтяха.
Полицаят Уоргрейт се прозя, протегна мускулестите си ръце; жадуваше за една цигара. Беше 02.45. От два часа стоеше на паркинга зад клуба Пелота. Сержант Биглър го бе инструктирал.
— Слушай, Майк — беше казал Биглър, — единственият начин да се стигне до стаята на момичето е през аварийния изход. Тя е единственият ни свидетел. Постарай се никой да не се добере до нея.
Уоргрейт усещаше болки в краката си. Не вярваше, че момичето е в опасност, но за това му плащаха и той обикаляше, копнееше за една цигара и се самосъжаляваше.
Поук заобиколи сградата като призрак, облечен целият в черно, и се долепи до стената в тъмното. Имаше нож. Наблюдаваше как Уоргрейт обикаля наоколо и чакаше.
От клуба се носеха удари на барабан и пронизващи звуци от саксофон.
Уоргрейт спря да обикаля и се спря на аварийната стълба. Той огледа претъпкания с коли паркинг, осветен от лунната светлина. Никой нямаше да се появи, докато не затвореха клуба след около половин час. Накрая той не се стърпя и извади една цигара. Като драсна клечката, Поук хвърли Ножа.
Воят на саксофона заглуши вика на Уоргрейт. Поук се приближи, извади ножа, изтри го в ръкава му и се заизкачва но аварийната стълба.
Имената на шестте компаньонки бяха изписани на вратите.
Агентът им настояваше за това.
— На момичетата им харесва да бъдат звезди — каза той, когато оформяха договора с управителя на клуба. — Искате да са щастливи, нали?
Ето защо Поук нямаше проблеми да открие стаята на Манди Лукас. Когато отвори вратата, в лицето го лъхна миризма на изветрял парфюм и на пот.
Лунната светлина осветяваше заспалото момиче. Откакто стана най-важният свидетел, Манди спря да работи в клуба и спеше непрекъснато, което за нея беше нещо непознато.
Тя си мечтаеше за телевизионния триумф, преживяваше отново вълнуващия момент, когато за първи път застана пред телевизионните камери.
Когато Поук запуши носа и устата й с ръката си, облечена в ръкавица, тя се събуди. Докато тялото й с ужас се гърчеше, хватката му я затягаше. Той заби ножа в гърдите й и острието я прободе в сърцето.
ПЕТА ЧАСТ
Уолтън Уолбек откри сред пощата си първото от поредицата писма, които щяха да получат през седмицата и други богати членове на Клуб 50.
Уолбек, висок, блед и женствен, беше наследил значително богатство от баща си и освен че играеше превъзходно бридж, не бе работил никога в живота си. Сега, на шейсет и пет години, се бе превърнал в напаст за познатите — приятели нямаше, — отегчаваше се сам от себе си и се ужасяваше от смъртта.
Тази сутрин беше по-нервен от друг път, докато ядеше рохките яйца и четеше сутрешната поща. Ужасната смърт на мисис Дънк Браулер го бе потресла. Той мразеше от все сърце старата жена, но я одобряваше като партньорка за бридж. Да умре но такъв начин! Ужасно. Ами наглият коментатор, който водеше сутрешните новини в 8.00: „Полицията изглежда безсилна да направи каквото и да било.“ Това наистина го разтревожи. И ето, последва убийството на тази жена… Манди или как беше… прободена с нож! И полицаят, който я пазел, също прободен! Защита! На това ли му вика защита полицията!
Нервите му съвсем се опънаха, когато прислужникът Джаксън изпусна нещо в кухнята.
Посегна към следващото писмо. Видя плик, адресиран до него с размазани печатни букви, които го накараха да свие устни с отвращение. Поколеба се, но го отвори, извади лист, препънат на две и го разтвори.
С разкривени печатни букви се мъдреше следното съобщение, което накара сърцето му да заблъска лудо, а по гръбнака му да полазят ледени тръпки:
„Искаш ли да останеш жив? Изпълни точно следните инструкции: сложи пет стодоларови банкноти в плик, а плика залепи от долната страна на телефонния автомат в кабина А в чакалнята на аерогарата до 12.00 часа днес.
Освен ако не предпочиташ да си мъртъв.
Полицейска закрила? Питай Манди Лукас.
Сложи и тази бележка в плика, за да си осигуриш бъдещата безопасност.“
Уолбек изпусна бележката като попарен. Обхвана го паника. Той скочи и тръгна към телефона. После се спря. Сърцето му биеше толкова силно, че чак му прималя.
— Джаксън! — изкрещя той и се тръшна на стола. — Джаксън!
Прислужникът му, който го търпеше вече десет години, дойде до вратата, без да бърза. Беше около година по-млад от Уолбек, но изглеждаше по-стар.
— Викахте ли ме, сър?
Уолбек го изгледа втренчено и разбра с известно чувство на обреченост, че Джаксън не само беше безполезен, но може би щеше да се радва, че му се е случило такова ужасно нещо. Уолбек нямаше никакви илюзии относно чувствата на Джаксън към него.
— Не… не… отивай си! Не ме гледай така! Върши си работата!
— Да, сър.
Когато Джаксън излезе, Уолбек с усилие се изправи на крака. Отиде до барчето и си сипа една солидна доза бренди. Изпи го и изчака алкохолът да окаже въздействието си. Докато чакаше, си блъскаше главата като затворена в капан мишка.
