Лепски изтри потта от челото си.
— Да… Права си. Продължавай… Концентрирах се.
— Слава Богу! Мекситейбъл каза… сигурен ли си, че слушаш?
Лепски стъпка собствения си крак с такъв гняв, че страшно го заболя. Когато започна да подскача на един крак, Танър, който не отлепяше око от него, го изгледа смаян.
— Да, слушам — потвърди с крак във въздуха.
— Тя каза, че трябва да търсиш Екзекутора при портокалите.
— При кого? — изкрещя Лепски.
— Недей да крещиш, просташко е. Каза, че трябва да го търсиш при портокалите. Вижда го в кристалната топка.
— Така ли? При портокалите? — Лепски пое така мощно дъх, че можеше да накара прахосмукачка „Хувър“ да позеленее от яд. — Е, това вече е нещо. Не би могла да сбърка с такова предположение, нали? Целият проклет район бъка от портокали! Тя победи, нали? И за награда не грабна ли още една бутилка от уискито ми?
— Предавам ти какво ми каза! Първия път се оказа права, но ти не й повярва. Това е втората улика. Мисли, Лепски!
— О’кей, скъпа, ще мисля. А сега трябва да вървя.
— Опитвам се да ти помогна да се издигнеш.
— Разбира се… да… да, благодаря! — Той замълча и после продължи. — Не отговори на въпроса ми дали тази стара врачка взе друга бутилка от уискито ми?
Последва дълга пауза, после Карол каза с леден глас:
— Има моменти, Лепски, когато си мисля, че мозъкът ти е миниатюрен. — И затвори телефона.
Лепски също затвори и погледна към Танър.
— Някога жена ти да ти е казвала, че мозъкът ти е миниатюрен, Чарли?
Танър го зяпна.
— Защо? Тя изобщо не знае тази дума.
— Разбирам. Ти си щастливец. — Той хукна надолу през три стъпала и се метна в колата.
Горещото следобедно слънце вече не огряваше раи-раните навеси на сергиите за плодове и се бе спуснало към кея. Пазарът бе към края си. Имаше само няколко скитници, които се надяваха да купят евтини плодове и все още обикаляха сергиите, но като цяло пазарният ден бе приключил.
Джъпитър Луси беше отишъл до близкия бар да пийне една бира, а Поук седеше на сергията. Денят се случи добър и само няколко кашона с портокали бяха останали.
Чък излезе от сумрака и застана пред тезгяха. Двамата се изгледаха. Бляскавите черни очи на индианеца и малките неспокойни очи на Чък огледаха кея, после Чък пристъпи напред.
— Взех ги: петстотин долара!
— Тя добре ли е?
Чък кимна.
Поук започна да тегли портокали, за да печели време.
— Утре ще е заета. — Той свали един голям портокал и потърси по-малък. — Пет телефона.
Чък престана да диша.
— Пет телефона… пет?
— Две хиляди и петстотин долара. Инструкциите как да ги събере са на дъното на сака…
Чък кимна. После огледа кея наляво и надясно и когато се увери, че никой не го гледа, пъхна нещо в ръката на Поук.
— Нали така: триста и петдесет за теб и сто и петдесет за мен.
— Да.
Чък взе сака с портокалите и си тръгна.
След малко Луси дойде. Двамата с Поук започнаха да разглобяват сергията.
До следващото утро!
Когато капитан Теръл влезе с колата в предния двор на Клуб 50, с радост видя Родни Бранзънстейн, който тъкмо слизаше от ролса.
Бранзънстейн бе един от основателите на клуба. Освен че беше отличен бриджьор, беше и отличен адвокат.
Те си стиснаха ръцете.
— Какво правиш тук, Франк? Само не ми казвай, че се присъединяваш към този мавзолей.
— Нужна ми е информация — каза Теръл.
— Тогава си попаднал точно на когото трябва. — Бранзънстейн се усмихна. — Ела да пийнем по нещо.
— Предпочитам да поговорим в суперската ти кола. Басирам се, че в този мавзолей, както ти го нарече, са малко чувствителни към полицейските визити.
— Може би си прав.
Бранзънстейн отвори вратата и седна.
— Хубава кола: телевизор… телефон… климатик… барче… идеална кола — констатира Теръл, който се настани до него.
— Знаеш как е… символ на общественото положение. Бих предпочел да карам ейвис, но то е част от лукса. Какво те води насам, Франк?
Теръл му разказа.
— Поук Тохоло? Да, спомням си: хубав и правеше едни от най-хубавите коктейли с мартини в града. Бедата беше, разбира се, че „старата малка“ Хансън не може да си държи ръцете зад гърба и момчето трябваше да си отиде.
— Така и предположих. А как се отнасяха към него останалите членове на клуба… освен Хансън?
Бранзънстейн сви рамене.
— Деветдесет процента не вярват, че някой може да не е бял и да не е маймуна. Аз самият харесвам индианците семиноли. Но за по-голямата част от членовете на клуба те са маймуни, които са длъжни да им изпълняват поръчките.
— Тохоло имал ли и някога неприятности с мисис Дънк Браулер?
— Мисля, че да — каза Бранзънстейн и присви очи. — Разбира се, тя беше ужасна дърта кучка. Единственото, за което мислеше, бяха кучето и бриджът. Спомням си, че тогава играех на друга маса… беше преди около три месеца… а може и повече… забравил съм. Както и да е, Тохоло сервираше напитки и мисис Б. Му каза да изведе кучето навън да пишка. Тохоло й обясни, че не може да остави бара. Чух всичко. Може би не се държа сервилно, както очакваше мисис Б. В крайна сметка тя го нарече негър.
— След това какво стана?
— Останалите трима играчи казаха на Тохоло да не бъде безочлив и да изведе кучето… и той го изведе.
— Кои бяха?
— Ридъл, Маккуин и Джеферсън Лейсли.
Теръл се замисли.
— Това очертава една схема, нали? — каза най-накрая. — Маккуин, Ридъл, любовницата му и мисис Браулер са мъртви. Бих искал да говоря с Джеферсьн Лейсли.
Бранзънстейн кимна.
— О’кей. Той е един от специалните ни членове. Има стая в клуба. Искаш ли да те представя?
— Чудесно!
Но когато Барнзънстейн попита портиера дали мистър Лейсли е там, се оказа, че е излязъл преди около
