да приготвя вечеря за мистър Доуби. Ще се притеснява за мен.
— Какво се е случило? — попита Теръл и сложи масивните си ръце върху книжата на бюрото.
— Току-що идвам от аерогарата. Посрещах внука си. Исках да се обадя на дъщеря си, за да й кажа, че Джери… внукът… е пристигнал благополучно. — Мисис Доуби замълча. — Не мислете, че говоря само за да се намирам на приказки. Знам, че полицията се интересува от фактите… нали така?
— Точно така. — Спокойствието бе едно от качествата на Теръл, което го правеше добър шеф на полицията.
— Дъщеря ми работи в един офис. Имам сестра в Маями, тя се грижи за Джери… но после — всъщност това не ви интересува. Съгласих се да гледам Джери, защото дъщеря ми е заета в службата… Бабите са за това, нали?
Теръл смукна от лулата си и кимна.
— Вероятно, мисис Доуби.
— Според дъщеря ми е ясно от само себе си, такива са младите. Нямам нищо против. Да не изглежда, че се оплаквам?
Теръл почисти лулата си.
— Обадихте ли се на дъщеря си? — понита той, докато пълнеше лулата си.
— Да. Влязох в една от кабините на аерогарата. Случайно си изпуснах портмонето. — Тя погледна към Теръл, а бдителните й очи излъчваха ирония. — Ако искате го наречете старост, но на всеки може да се случи.
— Да, предполагам. И аз самият доста често си изпускам нещата.
Мисис Доуби го изгледа мнително.
— Да не го казвате само от любезност?
— Значи си изпуснахте портмонето.
Тя се усмихна с хубава, разбираща усмивка.
— Проблемът ми е, че говоря прекалено много. Извинете. — Тя се настани по-удобно на стола и продължи: — Когато се наведох да го вдигна, отдолу на автомата видях залепен с лепенка този плик. — Тя отвори голямата си опърпана чанта и извади плика. — Като си помисля, доста странно място да сложиш плик. — Тя погледна право в Теръл. — Може би сгреших, но го отворих. Ако не го бях отворила обаче как щях да разбера какво има вътре? Може би трябваше да потърся полицай и да му го дам, без да го отварям? Така ли трябваше да направя?
— Какво има в плика? — попита Теръл, заобикаляйки въпроса.
— Много пари. — Тя го погледна. — Когато го отворих и видях толкова много нари, разбрах, че не биваше да го отварям. Разбрах, че трябва да дойда при вас и да не го давам на никакъв полицай. Толкова много пари са изкушение, а полицаите не са милионери.
Теръл се покашля леко.
— Мога ли да взема плика, мисис Доуби? Ще ви дам разписка.
— Не искам разписка — каза тя и му го подаде, — само да се прибера навреме за вечерята на мистър Доуби.
СЕДМА ЧАСТ
Поук Тохоло пусна до половина изядения портокал на пода и го ритна под леглото. Изтри ръце в тесния си панталон и протегна ръка.
— Колко събра?
Чък влизаше в стаята. Той ходеше така, като че ли подът щеше да се отвори под краката му.
Мозъкът му се вцепени при вида на индианеца, седнал на леглото. Само преди минута си беше представял двамата с Мег в колата с две хиляди долара в джоба. Този обрат на нещата притъпи рефлексите му, сякаш нервните му клетки се парализираха.
— Колко събра? — повтори Поук.
Чък овладя нервите си и част от мозъка му се задейства. „Дали откаченият индианец подозира нещо?“
Погледна безизразното кафяво лице, но не успя да разбере дали Поук се досеща, че се е канел да го предаде.
— Един не е платил — дрезгаво каза той.
Усети Мег зад себе си и мина по-навътре, за да може тя да влезе.
Тя отиде до прозореца, без да поглежда към Поук, и седна на единствения стол в стаята, вдигна косата си, после я пусна да се разпилее с безразличие, от което на Чък му се прииска да я удари. Наведе се напред, подпря лакти на перваза на прозореца и се загледа към оживения кей.
— Нали не очакваш да ти повярвам? — попита Поук, забил поглед в Чък.
Той облиза устни:
— Питай нея, тя ги събра.
— Питам теб.
Бавно и с нежелание Чък извади четирите илика от ризата си. Бяха влажни от потта му. Той ги хвърли на леглото.
— Един не е платил… на аерогарата. Казах й да провери пак. Прегледа всички кабини.
— Аерогарата! — Поук се успокои. — Хансън… да… остави на мен. Не е платил, но ще си плати.
Чък не знаеше за какво говори Поук. Облегна се на стената и се опита да се успокои. Видя как Поук отваря пликовете и брои парите. Индианецът побутна шестстотин долара към Чък.
— Утре още пет — той извади един лист и го хвърли на леглото. — Все едно че доиш крава, нали?
— Да. — Чък видя как Поук прибра парите в джоба си. — Така е.
Поук стана и тръгна към вратата.
— Може да не платят всички, но повечето ще платят. — Черните му очи гледаха право в Чък. — Уплашени са. Когато хората се страхуват, нравят каквото им кажеш. — И той си тръгна.
Настъпи дълго мълчание, после Мег попита, без да се обърне:
— Да опаковам ли багажа?
— Не чу ли какво каза, тъпа кучко? — озъби се Чък. — Утре ни чака същото.
— Така ли?
Чу в гласа й нещо, което го накара да й хвърли остър поглед. Тя продължаваше да гледа през прозореца. Косата закриваше лицето й, но тонът й го разтревожи. Изведнъж той осъзна, че нямаше да има нерви да събира сам парите. Не можеше да си наложи да го направи. Беше отвратителен капан. Мисълта да го връхлетят ченгетата, докато взема плика, го накара да се изпоти.
Той взе листа, който остави Поук, и го прочете:
Аерогарата — кабина В
Спирка Трейхаунд — кабина 4
ЖП гара — кабина 1
„Екселсиор“ — кабина 2
„Адлон“ — кабина 6
О’кей, да кажем, че трима се хванат — хиляда и петстотин долара, плюс шестотинте, които Поук току- що му даде. Но няма да се връща повече в тая дупка. Вземат ли и последният плик — тръгват. Беше луд, че дойде за нещата си.
— Слушай — каза той, — утре взимаме мангиза и тръгваме. Тоя път няма да се връщаме. В това ми беше грешката. Утре, щом приберем мангизите, изчезваме. Докато разбере, ще сме на мили далеч оттук.
Тя се обърна и го погледна.
— Ти май излезе голяма нула, а, Чък? — тихо попита тя. — Мислех те кой знае какво. Сигурно от глупост. Сега нямам нищо. Дори по-малко от нищо.
— Утре ще си разделим две хиляди долара, глупачке! Това по-малко от нищо ли е? — ядоса се Чък. —
