Утре ще бъдем извън опасност. Ще го направиш, нали?
Тя се обърна отново към прозореца. Корабите се връщаха. Трима мъже се бореха с една костенурка сто фута. Индианците размахваха портокали и викаха към купувачите.
Чък стана и отиде при нея. Дръпна я от прозореца. Сграбчи я за раменете с горещи, потни ръце и я разтърси.
— Ще го направиш, нали?
— Ще го направя — каза тя, но отчаяният й поглед го накара да я пусне. — Какво ме е грижа?
По същото време Поук се беше спрял при дебелия усмихнат индианец, който държеше къщата.
Индианецът се казваше Ошида. Дебелото му наивно лице криеше престъпен ум. Къщата със стаи под наем служеше за прикритие на дейността му. Притежаваше значително състояние. Имаше сметка в швейцарска банка. Беше шеф на група контрабандисти на наркотици. Разполагаше с двайсет и шест индиански проститутки, които му плащаха една четвърт от доходите си. Имаше 2% дял от продажбата на всички плодове на пазара, защото бе сключил сделка с човек от мафията. Взимаше 1% от производството на супа от костенурки, защото много индианци работеха във фабриките за консервиране на костенурки, а той контролираше по-голямата част от индианския труд. Получаваше 3% от таксите за паркинга на кея, защото преди да се уреди този дял изхвърляха колите във водата.
Ошида стоеше зад всички организирани мошеничества на кея и беше достатъчно умен да не се разкрива.
Доставяше му удоволствие да си седи зад бюрото в допотопната къща, да се усмихва, да си чопли зъбите и да пресмята наум печалбите. Хората работеха за него. Парите течаха. Защо да се тревожи. Парите отиваха от Парадайз Сити право в Берн, Швейцария. Той ги ценеше така, както любител се възхищава от картините на Пикасо. Имаш ги, пазиш ги, възхищаваш им се и си щастлив.
Ошида харесваше Поук Тохоло. Подозираше, че е опасен, но ако човек искаше да оцелее в този глупав, блудкав живот, трябваше да бъде опасен.
Знаеше, че Поук е Екзекутора, както знаеше и всички престъпления в града. Смяташе за находчива акцията срещу белите богаташи. Възхищаваше се от всякакво изобретателство. Знаеше също, че Поук не е съвсем нормален. Но много хора, които не бяха съвсем нормални, вършеха полезна работа. Всеки, който можеше да измисли начин да сплаши белите богаташи, независимо дали беше душевноболен или не, получаваше одобрението му.
Ето защо, когато Поук се спря при него, Ошида го дари с най-широката си усмивка.
— Искам пушка — тихо каза Поук.
Ошида се наведе напред и от кутия в другия край на бюрото избра клечка за зъби от паче перо. Забоде клечката между два от златните си кътници и погледна Поук.
— Каква пушка?
— Хубава… калибър 38, автоматична, точна. Ошида извади пачето перо, избърса го в ръкава на ризата си и отново го прибра в кутията.
— Пушките струват пари, Поук. Имаш ли?
— Плащам сто долара.
Ошида се възхищаваше от хората, които не му трепереха; Поук бе един от тях.
— Чакай.
Той стана и понесе масивното си тяло към задната стая. След десетина минути се върна с пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап; сложи го на бюрото.
Поук бръкна в задния джоб на панталона, но Ошида поклати глава.
— Не съм давал пари… защо да взимам от теб?
— Винаги плащам за това, което искам — отвърна Поук рязко и излезе на горещото слънце.
От лицето на Ошида изчезна обичайната усмивка. Той изгледа банкнотата и я прибра в джоба на ризата си.
Вярваше, че никой не дава пари, освен ако не е принуден. Това бе философията му за живота. Може би момчето беше по-болно, отколкото той си мислеше.
Биглър върна на Теръл бележката от плика и каза:
— Сега вече мотивът е ясен.
— Знаех си, причината не може да бъде само тази, че някаква си дъртофелница го била нарекла негър. — Теръл продължи: — Колко ли още членове на клуба са получили подобни покани? Представяш ли си? Тези хора са уплашени до смърт от всичко, което се случи, и за да спасят кожите си, плащат, без да съобщават.
Биглър запали нова цигара.
— Не ги виня, шефе. Умна тактика, ако това е бил планът му. Убил е трима, за да сплаши останалите, а и ние не направихме кой знае какво, за да ги защитим, нали?
Теръл кимна.
— Ще се погрижа за Хансън. Трябва да го защитим и то истински. Той е платил, но Поук не си е получил парите и може да го нападне. Прати две опитни момчета да пазят клуба отпред и отзад. Нека проверяват всеки индианец на влизане и излизане.
Биглър тръгна към стаята на детективите, а Теръл се запъти към колата си в задния двор. Когато Биглър влезе в стаята, не намери никого. Всички бяха пратени да търсят мистър и мисис Джак Алън. Тъй като разбираше колко важно е да се осигури спешно защитата на Хансън, той ще не ще се обади на капитан Хемингс, за да поиска подкрепление.
— Вече ти дадох петнайсет души — подчерта Хемингс. — Да не си въобразяваш, че при нас няма никакви престъпления?
— Ако ми дадете само двама души, сър, ще ви бъда задължен — отвърна Биглър. — Ще ви ги върна веднага щом се освободят две от моите момчета.
— Знаеш ли какво, Джо? Ако аз имах вашия случай, досега този червенокож да е в килията. Франк действа погрешно, но е във вашия район, така че не мога да ви се бъркам, нали?
Биглър с усилие се овладя.
— Капитан Теръл знае какво прави, сър.
Сподавената нервност в гласа на Биглър напомни на Хемингс, че е критикувал шефа му.
— Разбира се — бързо каза той. — О’кей: ще ти изпратя двама души. Ако пък при нас се развихри престъпността, може вие да ни помогнете, а? — Той се изсмя кратко и гръмогласно. — Ако изобщо имаме някога нужда от помощ.
— Надявам се да не ви се налага, сър. — Биглър изпита желание да се пусне по телефонния кабел, да ритне Хемингс по дебелия задник и да се върне незабелязано зад бюрото си, но такива чудеса трудно биха се случили.
— Ще имаш хората след около час — обеща Хемингс.
Но охраната дойде твърде късно. Докато Теръл се опитваше да се измъкне от задръстването, а Хемингс разпореждаше на двама детективи да потеглят за Парадайз Сити, Поук Тохоло нанесе удара си.
Убийството на Елиът Хансън не представляваше за него никаква трудност. Разбира се, имаше известен риск, но Поук с готовност го поемаше.
Часът беше 14.30; по това време вече приключваха с обяда в клуба; индианците се хранеха в обширната кухня долу в сутерена; две трети от членовете се бяха прибрали в офисите си, а останалите дремеха във фоайето. Поук много добре знаеше всичко това. Знаеше също, че Елиът Хансън вече се е изтегнал на кушетката в кабинета си за четиридесетминутната следобедна дрямка. Тъй като беше много чувствителен, Хансън със собствени средства беше звукоизолирал кабинета си. Поук знаеше и това.
Той пристигна на входа за персонала точно когато двамата отегчени детективи караха към Парадайз Сити, а капитан Теръл чакаше на червен светофар на около половин миля от клуба.
Поук се движеше тихо по мрачния коридор и чуваше разговорите на персонала в кухнята. Той откачи едно от многото бели сака, които висяха на закачалката, и го облече. Беше му голямо, но нямаше значение. Мина покрай отворената врата на кухнята — никой не го забеляза. После пресече празната трапезария,
