Първото нещо, което направи Чък, когато стана, бе да стегне буика. Отиде до сервиза, напълни резервоара, провериха му гумите и акумулатора и допълниха с вода радиатора. Монтьорът подмени и две от свещите Щом вземеха парите, ги чакаше дълъг път и нищо не трябваше да се оставя на случайността. Операцията беше към края си. За него двете хиляди долара и колата означаваха нов живот. Бе твърде ограничен, за да мисли какво ще се случи, когато парите свършат. Живееше ден за ден. Винаги можеха да намерят още пари, ако измислят друг хитър план. Защо да се притеснява предварително?
Доволен, че колата вече е в отлична форма, той се върна и я паркира на брега. Погледна си часовника. 10.43. След половин час започваха работата. Седна на слънце и зачете листчето от Поук. Реши да остави аерогарата за най-накрая. Оттам щеше да поеме по магистрала 25 към Лос Анжелос. Затова ще започне с хотел „Адлон“.
Беше казал на Мег да се срещнат на брега. Запали цигара и седна на кея. От тази страна пристанището беше празно. Корабите, с които събираха сюнгери, бяха отплували От другата страна на пристанището се виждаха яхтите, моторниците и платноходките на богаташите. Той хвърли фаса във водата, потърка с длан късия си дебел нос и се опита да се отпусне.
Чък никога не четеше вестници, нито пък слушаше радио. Живееше в своя малък, ограничен свят. Затова не знаеше нищо за убийството на Хансън и за последвалия вой в печата.
Сякаш доиш крава, бе казал Поук.
Чък се ухили неловко. Не е баш така, но горе-долу. Може би е по-опасно да доиш крава. Питаше се как ли ще реагира индианецът, като разбере, че и него са го издоили.
Малко след 11.00 тръгна към колата.
По това време на деня кеят бе изпълнен с индианци, рибари, туристи с камери и моряци от луксозните яхти. Хората се запътваха към баровете, за да пийнат първото си питие за деня. В края на кея имаше група туристи, които гледаха разтоварването на лодка с омари.
Мег си проправи път през тълпата и се качи в буика. Беше облякла мърлявия си бял пуловер и протрития тесен панталон. Дългата й провиснала коса се спускаше по раменете.
Чък се настани зад волана. Завъртя ключа и запали двигателя.
— Потегляме, малката — каза той. Опита се да го каже уверено, но беше разтревожен. Следващите два часа щяха да са опасни. Чудеше се дали Поук е на сергията за плодове. Огледа смутено нагоре и надолу претъпкания кей.
Мег не отговори и той я изгледа свирепо. Тя изглеждаше спокойна и той погледна ръцете й: изобщо не потрепваха и това го ядоса. Бе така дяволски хладнокръвна и той осъзна, че нищо не я интересува. Това беше опасно: да поемаш рискове, без да те е грижа. Почувства как сърцето му се сви от страх при мисълта, че някое ченге можеше да й се нахвърли.
— Приберем ли парите, изчезваме. Отиваме в Лос Анжелос… там е много гот. С две хиляди долара ще си караме кефа — каза той.
Тя продължаваше да мълчи. Гледаше през прозореца на колата с безизразно лице и той почувства яростно желание да я удари, но сега не беше подходящият момент.
Спомни си за предишната вечер. Пожела я страстно. Но тя лежеше под него като пън. Нищо не беше в състояние да я възбуди и накрая желанието му премина — той се отдръпна с отвращение от нея.
Когато включи на задна, за да излезе от паркинга, си помисли, че достатъчно се е занимавал с нея. Ще я зареже, и нея, и индианеца. След като вземат всичките пликове и излязат на магистрала 27, ще спре и ще я изхвърли. С две хиляди долара ще си намери мацка, която да не се държи с него като дървенячка. Голяма нула! Така ли го беше нарекла? О’кей, ще я остави, но нека да вземат пликовете.
— Първо отиваме в „Адлон“, кабина 6. Слушаш ли ме?
— Да — отвърна Мег.
Те слязоха с колата от оживения кей и тръгнаха по една странична улица, която щеше да ги изведе на булеварда. Точно по това време патрулиращият полицай О’Грейди стоеше на ъгъла на същата улица и булеварда.
Всеки патрул беше инструктиран и имаше описанията им. Указанията бяха категорични: никакъв арест, само сигнализиране.
О’Грейди зърна буика и застана нащрек. Когато колата пропълзя покрай него, той изгледа Чък, после Мег и моментално ги разпозна по описанието, което знаеше наизуст. Изкушението да спре колата и да ги арестува бе огромно. Той си представи как снимката му ще се появи по всички вестници, а може би дори и по телевизията, но мисълта за гнева на Биглър охлади ентусиазма му. Той видя как колата се влива в натоварения трафик по булеварда и включи предавателя си.
Щом получи информацията, Биглър алармира патрулна кола 4. Полицаите Хърн и Джейсън бяха паркирали на булеварда. Те се стегнаха, щом чуха резкия глас на Биглър по радиото.
— Х.50. 1963, тъмносин буик 55789 идва към вас. Повтарям Х.50. Проследете го при възможност, но не и ако се съмнявате, че ще ви забележат. Мъж и жена. Повтарям. Прекратете следенето, ако има опасност да ви забележат.
От кода Х.50 Хърн разбра, че става въпрос за Екзекутора. Той запали двигателя. Остави радиото да работи и чу как Биглър уведомява и другите патрулни коли.
— Идват — каза Джейсън. Хърн потегли и се включи в потока от коли.
Буикът мина покрай тях и полицаите огледаха Чък и Мег. Хърн се вряза между един ролс и един кадилак. Шофьорът на ролса натисна клаксона, после разбра, че се е изежил на полицейска кола. Затова, когато Джейсън го изгледа, се направи, че случайно е изсвирил.
Буикът успя да мине на светофара, а Хърн изруга, защото трябваше да спре.
— Дявол да го вземе! Единственият начин да се измъкнем от тази лудница е като включим сирената. Край. Изпуснахме ги.
Той се обади на Биглър.
Без да усеща, че ги следят, Чък зави надясно на следващото кръстовище и намали, когато стигна „Адлон“.
— Давай, малката, ще те чакам тук.
Мег отиде в хотела и взе плика от кабина 6. Върна се в колата и го сложи отпред в жабката. От „Адлон“ тръгнаха към „Екселсиор“ и Мег отново прибра плика без проблеми.
С нарастващо въодушевление Чък я погледна как слага плика в жабката и тръгна за жп гарата.
— Боже! — избръщолеви той. — Наистина сякаш доиш крава! Вече имаме хиляда долара! Още три пъти и изчезваме.
Патрулна кола 6 докладва, че буикът минал покрай тях в обратна посока. Задръстването било много голямо и не успели да обърнат, за да го проследят.
Биглър погледна голямата карта, разтворена на бюрото му. Отбеляза къде е бил видян буикът и алармира патрулни коли 1 и 2, че може да мине покрай тях.
Но Чък караше към гарата по страничните улици и патрулните коли го изпуснаха.
Там нямаше място за паркиране и той взе да обикаля наоколо. Това го притесни. Някое любопитно ченге можеше да го пита какво прави тук. Обиколи гарата четири пъти, преди Мег да се появи.
Когато сиря, лицето й бе обляно в пот.
— Исусе! Какво, по дяволите, нрави досега? — изръмжа той. — Взе ли го?
— Да — Мег отвори жабката и сложи третия плик върху другите.
— Уху — Чък изтри лицето си с длан. — За момент… — млъкна и се засмя пресилено. — Петстотин долара! Сега към Грейхаунд!
Зави по една пресечка и излезе на крайбрежния булевард. Един полицай, който дебнеше там, забеляза буика и се обади на Биглър. Той веднага алармира кола 2, но тя нямаше как да се измъкне от задръстването. Шофьорът каза, че не може да направи нищо, освен ако не пусне сирената. Биглър изруга. Полудяваше при мисълта, че булевардът е претъпкан с шофьори, които се шляеха без цел, за да показват себе си и колите си и да се наслаждават на хората по плажа.
Мег излезе от буика и отиде на спирката на Грейхаунд.
Кабина 4 беше заета.
Около трийсетгодишната жена, която говореше по телефона, бе от типа, който Мег мразеше и презираше: омъжена, с прическа, направена в евтин фризьорски салон, с не особено изискани дрехи и
