излезе в коридора и тръгна към бара. Видя баща си, който миеше чашите със същото търпение и сервилност, които винаги го бяха вбесявали. Спря се и дълго гледа стария; изпита желание да влезе и да го прегърне. Но знаеше, че не може да си позволи такъв лукс, и продължи.
Двама от клубните членове — пригладени, добре охранени, с пури в ръка, минаха покрай него. Не го видяха — кой ли ще обърне внимание на маймуна в бяло сако. Не правеше по-голямо впечатление от муха на прозореца.
Стигна до кабинета на Хансън. Дори не се огледа дали няма някой. Леко завъртя дръжката на вратата и влезе в стаята. Вратата се затвори безшумно.
Елиът Хансън седеше на бюрото. Обикновено но това време винаги спеше, но сега бе твърде уплашен. Светът, който си беше изградил, се рушеше и той усещаше, че скоро ще се срути върху него. Когато вдигна глава, видя индианец с бяло сако и махна нетърпеливо.
— Не съм те викал! Махай се! За какво си дошъл?… — Позна Поук, ахна ужасен и се сви на стола.
Поук вдигна пушката. Когато натисна спусъка, по кафявото му лице се плъзна лека усмивка.
Първият куршум проби дясното рамо на Хансън и обагри с кръв сакото му, а Поук разбра, че пушката криви надясно. Вторият куршум го улучи в устата и разби красивите му бели протези. Третият куршум пръсна мозъка му и го размаза по тефтера.
Така го намери капитан Теръл, когато пристигна след десет минути.
Сержант Биглър с плувнало в пот лице и с ярост в очите влезе в кабинета на Теръл. Теръл му бе възложил неблагодарната задача да се оправя с пресата, като предварително го бе инструктирал да не дава никаква информация. Реакцията на журналистите се отрази твърде зле върху кръвното налягане на Биглър.
— Знаеш ли как ни наричат тия кучи синове? — попита той, като свиваше и отпускаше големите си юмруци. — Смотаните ченгета! Казват, че…
— Добре, Джо, не им обръщай внимание! — Теръл току-що беше говорил с кмета, който бе изпаднал почти в истерия. Но когато Теръл знаеше, че действа правилно, никаква истерия и никакви крясъци не бяха в състояние да го обезпокоят. — Седни… и пий едно кафе.
Биглър седна и си наля кафе в картонена чаша.
— Утре ще бъде ад с пресата, шефе — каза той и се опита да се успокои. — А довечера по телевизията… не ми се мисли!
— Каза ли им, че не разполагаме с никакви следи? Биглър трепна, щом си припомни.
— Казах им.
Теръл взе да пълни лулата си.
— Колко души си събрал?
— Шестима чакат отвън.
— Доведи ги.
В кабинета влязоха петима от най-добрите подчинени на Теръл начело с Лепски — Макс Джакъби, Дейв Фаръл, Джак Уолъс, Анди Шийлдс и Алек Хорн.
— Взимайте столове и сядайте — каза Теръл.
След известно суетене детективите се настаниха.
— Знаете какво е положението — започна Теръл. — Всички сте чели рапортите. Заподозрян номер едно е Поук Тохоло. Онези двамата, мистър и мисис Джак Алън, работят с него и могат да ни помогнат. Имате описанията им. Няма да е трудно да ги заловим, защото не знаят, че сме по следите им. Тъкмо за това ни критикува пресата. Ще даваме вид, че не разполагаме с нищо, и докато журналистите ни наричат „смотаните ченгета“, онези тримата ще са спокойни… а на нас точно това ни трябва. — Той спря, за да запали лулата си, и продължи: — Сигурен съм, че доста, от членовете на клуба са получили заплашителни писма за пари и са дали сумите, но никога няма да го признаят. Те са слаби и безпомощни, а от убийството на Хансън обезумяха съвсем. Хансън плати, но друг е открил парите преди Поук и затова последва тази трагична развръзка. Идеята пликът да се залепва под телефонния автомат е много умна. Обществените телефони непрекъснато се използват и е почти невъзможно да открием кой взима плика, ако нямаме описанието му. Те не са наясно какво знаем ние и толкова по-добре. Разбрахме, че използват телефонна кабина на аерогарата, и тъй като не предполагат, че ги подозираме, вероятно ще я използват отново. Макс, Дейв и Джак — вие отивайте веднага на аерогарата. Проверете всички телефони. Ако намерите плик, го оставяте, където е, и ми се обаждате. Ще отнеме доста време. Просто се правете, че звъните по телефона. И не забравяйте: възможно е да ви гледат и едно погрешно движение може да провали цялата операция. Не е нужно да ви обяснявам всичко подробно, нали?
Детективите кимнаха.
— Ако забележите някой от тримата, го проследете. Ще държите радиовръзка с Лепски. Искаме да ги хванем всичките. Ако видите и тримата, ги обградете, но внимавайте… опасни са. Бас държа, че само един от тях събира пликовете… вероятно момичето. Ако е то, проследете го и докладвайте. Ясно ли е?
Тримата мъже отново кимнаха.
— О’кей, тръгвайте!
Джак Уолъс откри плика под телефона в кабина В на аерогарата. Потръпна от вълнение, когато се облегна на телефонния автомат, прикри го с едрото си тяло и опипа плика с лявата си ръка, докато с дясната набираше номера. Имаше намерение да звънне на жена си, но когато откри плика, затвори и се обади на Теръл. — Намерих го, шефе. Кабина В.
Теръл пое дълбоко въздух: акцията се увенча с успех.
— Чудесно, Джак! Докладвай на Лепски.
Уолъс затвори и излезе от кабината, като хвърли поглед към възрастната жена, която нетърпеливо чакаше.
Лепски седеше в колата с включено радио, когато Теръл се обади.
— Джак намери илика в кабина В. Давай, Том! Операцията е в твои ръце… успех!
Лепски опипа полицейския колт 38 калибър под мишницата си и каза:
— Да, шефе. Ако нещо се случи, ще докладвам. — И затвори.
Уолъс отиде до колата на Лепски.
— Предупреди останалите — каза Лепски. — Аз ще отида вътре да огледам.
Той слезе от колата, прекоси обширния паркинг и влезе в чакалнята на летището. Предпазливо си пробиваше път през хората. Мина покрай телефонните кабини. Хвърли поглед на възрастната жена в кабина В, качи се по стълбите до полуетажа, където бяха контролните служби. Оттам по-ясно се виждаше кабина В.
— Съжалявам, сър — каза му едно момиче, — не можете да останете. Тук е само за служители.
Лепски се обърна и го погледна.
Беше дребно, хубаво и тъмнокосо; носеше жълта блуза и черна мини пола — униформата на авиолиниите на Парадайз Сити. Огледа продължително краката му и когато момичето се засмя смутено, се превърна изцяло в полицай.
— Кой е шефът тук? — попита Лепски и показа значката си.
След секунди седеше в един от кабинетите и с включен радиопредавател оглеждаше чакалнята и кабина В през витрината.
Лепски бе свикнал да чака. Това беше част от полицейската работа. Първите четири часа едва се влачеха. В края на всеки час някой от хората му проверяваше дали пликът е все още в кабината.
За да не стои без работа, Лепски оглеждаше хората, които ползваха телефоните, но никой не отговаряше на описанията на онези трима. След пет часа Макс Джакъби го смени и Лепски легна да подремне на леглото с колелца, което му отпусна шефът на контролния екип.
Съня си прекара със стюардесата. Лудориите й го смайваха. Разочарова се, когато се събуди.
