половин час.
Нито Бранзънстейн, нито Теръл можеха да предположат, че в този момент Джеферсън Лейсли панически прикрепва плик с петстотин долара под телефонния автомат в чакалнята на железопътната гара.
Мег едва ходеше, когато влезе в препълненото фоайе на второкласния хотел „Екселсиор“.
Снощи Чък й беше казал, че следващата сутрин ще трябва да прибере пет плика от пет различни телефонни кабини.
— Така е, щом потече големият мангиз. Така е, когато си направил велико откритие. Знаеш ли какво ще рече това?
Мег седеше на леглото и гледаше оръфания килим. Не каза нищо.
— Да не са ти запушени ушите, малката?
Заплахата в гласа му я накара да вдигне глава.
— Какво откритие? — попита тя незаинтересовано.
Чък кимна с одобрение:
— Правиш откритие като онзи Колумб или как му беше името… стигаш до Обетованата земя… сбъдват се мечтите ти!
Тя погледна през отворения прозорец към небето с розови облаци, които със залязването на слънцето полека-лека ставаха пурпурни…
— Ти като Колумб ли си?
— Да. Като него — захили се Чък. — Всеки в тоя проклет свят си търси късмета, а ти си ударила джакпота. Защото аз съм твоят късмет!
Мег продължаваше да се взира в облаците, които се обагриха в кървавочервено от лъчите на залязващото слънце.
— Така ли било? Значи аз поемам всички рискове, давам ти парите, а ти си ми бил късметът?
Чък запали друга цигара.
— Лошото е, че нямаш нищо в главата си, освен една празна дупка. Трябва да си щастлива с моя ум. Утре ще отидеш в пет телефонни будки и ще вземеш от всяка по петстотин долара. Колко прави това? Хайде де… кажи?
— Какво ме засяга? — каза Мег и сви рамене. — Защо ми досаждаш?
Чък замахна.
Мег се озова по гръб на леглото, бузата й пареше от шамара.
— Кажи ми — викна той злобно. — Кажи ми колко прави това?
Тя се хвана за бузата и продължи да го гледа. Отпечатъци от пръстите му се появиха върху бледата й страна.
— Не знам и не ме интересува — отвърна тя и затвори очи.
Втори шамар отметна главата й.
— Казвай колко мангизи са, малката?
Тя лежеше и трепереше със стиснати очи.
— О’кей, о’кей, щом си толкова тъпа! — Чък беше отвратен. — Знаеш ли к’во? Писна ми от тебе! Нямаш никакви амбиции. Утре ще прибереш две хиляди и петстотин долара! И после се махаме накъдето ни видят очите! С толкова много пари ще бъдем осигурени!
Мег изведнъж разбра какво и казва и какво означава това и почувства малка надежда.
— А той? — отвори очи.
— А, значи все пак имаш нещо в главата — Чък кимна с престорено възхищение. — Знаеш ли, това е първото умно нещо, което казваш, откакто те намерих.
„Намерил ме?“
Мег гледаше мръсния таван. Намерил ме… като изгубено куче… или бездомно коте. Да. Точно такава беше… загубена.
— Ще престанеш ли да се държиш като тъпачка и ще ме слушаш ли?
Беше хубаво да лежи в леглото и да усеща нощния бриз, който нахлуваше през отворения прозорец, по парещото, наранено лице. Нямаше нужда да прави никакви усилия. Дори и да слуша грубия глас на Чък не изискваше никакви усилия.
— Този индианец е луд… той е ненормален — продължи Чък. — Никога не съм ти го казвал, но той щеше да ме убие. Първия път… помниш ли? Когато отидохме да плуваме.
Защо я занимава с тия неща? — учуди се тя. — Да не е нещо ново? Тя вече му беше казала, че е луд.
— Така значи, той е откачен — Чък не спираше да говори, — но е измислил начин да спечели бързо пари, а на нас това ни трябва. Затова съм при него, но щом вземем мангизите… две хиляди и петстотин долара… ще го разкараме.
Мег си спомни за вкъщи. Изведнъж пред нея ярко изплуваха образите на майка й и баща й, които седят в стария хол и гледат телевизия. Виждаше безформеното тяло на майка си, потънало във фотьойла. Баща й имаше навика да си повдига с език протезите и да ги намества с отчетливо щракане. Майка й винаги сваляше пантофите си, когато гледаше телевизия: краката й бяха големи и мазолести.
— Виж какво, малката!
Гласът на Чък внезапно я върна в мрачната стая с петната от влага по стените и с шума от кея, който нахлуваше през отворения прозорец.
— Слушам!
— Щом приберем мангизите, взимаме колата и изчезваме! Нищо не може да ни направи! Две хиляди и петстотин долара!
Тя си спомни какво й беше казал Чък:
„Да се захванеш с откачен индианец не е шега работа. О’кей, да кажем, че се добереш до Маями? Какво му е хубавото на Маями, ако си с нож в червата или с куршум в черепа?“
В този момент тя престана да се страхува от смъртта, от болката, от полицията или от каквото и да било.
Какво значение имаше? Какво, по дяволите, изобщо имаше значение?
Фоайето на хотел „Екселсиор“ беше пълно с туристи, които търпеливо като овце очакваха да дойде автобусът и да ги закара до още по-долнопробен хотел с още по-гръмко име.
Никой не обърна внимание на Мег, когато отиде до телефонните кабини. Кабина 3 беше свободна. Тя отвори вратата, влезе вътре и напипа плика под автомата. Отлепи го и го прибра в чантата. Дори не се престори, че набира номер. Предпазливост! Вече просто не й пукаше.
После излезе от хотела и пресече булеварда. Усети как слънцето пари лицето й.
Влезе в буика, отвори чантата и пусна плика върху коленете на Чък. — Никакви проблеми?
Тя го видя, че гледа към хотела. Очите му се стрелкаха като на заек в капан. Той се притесняваше. Беше уплашен, а на нея не й пукаше. Това я издигаше една степен над него. Мег триумфираше. Видя го как разкъса плика, преброи парите — бързо въздъхна, като усети неговия страх, алчността му, липсата на зрялост. Мисълта за безмислието на връзката им я притисна като мъртвешки саван.
— Сега железопътната гара — каза Чък. — Телефонна кабина 8. Там не мога да паркирам. Ще обикалям с колата и щом свършиш, ще те взема.
Той караше по страничните улици, за да избегне задръстването, а Мег седеше неподвижно с ръце между коленете и гледаше безцелно през мръсното предно стъкло на колата.
— О’кей, малката!
Мислите й бяха далеч от тук и едва когато Чък грубо я разтърси за рамото, тя излезе от транса, който я бе върнал към сигурността на миналото.
Отиде на гарата и взе да си отваря път между хората към кабина 8. Прибра илика, сложи го в чантата и излезе.
След около минута буикът намали, тя се качи и Чък потегли.
