радиатора.
Ягуарът излезе на пътя, преобърна се, падна на покрива си и избухна. Дейвид Джаксън младши умря още преди пламъците да овъглят тялото му.
Чък видя как ягуарът връхлита срещу него, но не можеше да направи нищо. Усети удара, после стъклото пръсна в лицето му като шрапнел. По някакво чудо вратите се откъртиха, Чък изхвърча от колата и се намери коленичил на пътя.
Остана така, загледан с ужас в растящата локва кръв. Независимо от болката, от ужаса и от ужасното кървене, той мислеше единствено за парите в жабката на колата. Някак си успя да се изправи на крака. Като през мъгла чуваше клаксоните на колите и виковете. Без да им обръща внимание, се заклатушка към катастрофиралия буик и посегна към парите.
В това време от ягуара се стрелна пламтящ бензин като оранжевочервена змия и стигна до буика точно когато Чък извади плика с кървящи пръсти. Пробитият резервоар на буика гръмна.
Чък отхвръкна във въздуха, дрехите му пламнаха и това, което остана от него, се разби върху преобърнатия ягуар.
ОСМА ЧАСТ
Лепски и Джакъби си пробиха път през зяпачите точно когато и третата катастрофирала кола избухна в пламъци. Черен дим закри мъртвото тяло на Чък, а една кафява ръка хвана Мег за китката и я издърпа далеч от дима и пламъците.
Мег беше в шок.
Тя беше успяла да се спаси от пламтящия бензин, но ударът беше толкова силен, че й размъти мозъка. Усети как я влачат и едвам успяваше да се движи. Не виждаше нищо: трепереше и се блъскаше в хората, докато индианецът я влачеше. Хората я изгледаха, после се обърнаха отново към горящите коли. Когато третата кола избухна, тълпата се отдръпна настрани, а Мег падна на колене. Усети как някой я дърпа нагоре. После я подхванаха здрави, силни ръце и тя припадна.
Индианецът я вдигна и я преметна през рамо. Тръгна напред с наведена глава, като си пробиваше път през хората под прикритието на черния пушек, който се носеше на талази от пламтящите коли.
Онези, които ги забелязаха, си помислиха, че индианецът помага на някое пострадало момиче, в което има все още искрица живот. Миризмата на обгорели тела, бесните пламъци и гъстият дим бяха много по- вълнуващи от някакъв си индианец и мръсна хипарка. Направиха им път и отново се струпаха напред, когато тялото на Чък пламна.
Дейв Фаръл, който наблюдаваше всичко това от северния изход на аерогарата, алармира Биглър.
— Огромна катастрофа. Магистралата е изцяло блокирана. Имаме нужда от помощ. Буик 55789 също е катастрофирал. Противопожарната група на аерогарата вече действа. Всичко е задръстено. Повтарям. Нуждаем се от помощ.
В това време Лепски, следван от Джакъби, си проправяше път сред хората и дима към буика. Те видяха как пламъците обвиха тялото на Чък върху задните колела на преобърнатия ягуар. Горещината беше толкова жестока, че изобщо не можаха да се приближат до пламтящото тяло.
Засвириха сирени, противопожарният отряд от аерогарата пристигна и започна да гаси трите коли с пяна.
Минаха десетина минути, докато Лепски успее да докладва на Биглър. Биглър му нареди да се върне в участъка и да остави другите да възстановят нормалното движение на пътя.
Индианецът, който бе издърпал Мег от разбития буик, седеше във високата кабина на петнайсеттонния камион с ръце на волана и спокойно чакаше полицията да разчисти пътя, за да мине.
Мег лежеше свита на пода на кабината. Все още беше в безсъзнание и индианецът, който се казваше Манате, я погледна със съмнение.
Той бе строен, с присвити очи, с късо подстригана черна коса като найлонова метла. Беше двайсет и седем годишен, женен, с четири деца. Караше един от камионите на Ошида и превозваше портокали от пазара до аерогарата. Манате бе излежал тригодишна присъда строг тъмничен затвор за взломна кражба. Ако не беше Ошида с връзките си, Манате никога нямаше да получи разрешение да кара камион и със семейството му щяха да гладуват. Той осъзнаваше колко много дължи на Ошида и му беше благодарен. Между индианците по брега нямаше тайни: повечето от тях знаеха, че Поук Тохоло е измислил хитър план, с който тероризира белите богаташи от Клуб 50. Това беше нещо, което повечето биха искали да направят, ако имаха ум, идеи и здрави нерви. Фактът, че Поук е с Ошида и е приятел на Джъпитър Луси, от когото Манате взимаше портокалите, го превръщаше и в негов приятел.
Манате позна буика на Поук на аерогарата. Беше чувал, че Поук работи с двама бели, и предположи, че са същите.
Когато стана катастрофата, камионът на Манате беше на паркинга. Той бе разтоварил 200 щайги с портокали и беше седнал, за да изпуши една цигара и да си почине. Ужаси се, когато колата на Поук пламна. Видя как момичето падна и взе решението бързо и инстинктивно.
И ето сега малката беше при него, лежеше в краката му. Лицето й беше бледо и измъчено, а очите затворени.
Манате се запита дали бе постъпил правилно. Може би не трябваше да се меси. Ами ако беше лошо ранена? Ако трябваше да я вземат в болница?
Той я хвана за рамото и леко я разтърси. Тя го погледна, все още зашеметена. За момент си помисли, че мъжът над нея е Поук, после разбра, че е непознат. Изведнъж осъзна, че почти се е излегнала на пода на камиона, и с усилие се надигна. После се сети за катастрофата. Пред очите й изплува Чък, който пада от колата и лицето му е цялото в стъкла.
— Добре ли сте, лейди? — попита Манате. — Ранена ли сте?
Дали е ранена? Тя се раздвижи, но не усети болка.
— Добре съм. Какво стана с… него?
— Предполагам, че е изгорял.
Мег се разтрепери. После се облегна назад на мръсната седалка в кабината. Беше свободна, помисли си тя, можеше да започне отначало. Можеше… тя се разтресе и подпря глава на ръцете си, докато премине шокът.
Манате видя, че движението се възобновява. Забавянето му струваше пари. Той запали двигателя.
— Искате ли да ви закарам в болница? — попита той, уплашен от треперенето й.
— Не.
— Взех чантата ви, лейди. Изпуснахте я, когато припаднахте. До вас е.
Мег се опита да спре треперенето.
— Успокойте се. Ще ви оставя на брега. Там добре ли е?
— Да… благодаря.
Камионът се вмъкна в потока от коли, направляван от един червенобузест запотен пътен полицай.
— Бяхме по петите им, когато изведнъж този проклет ягуар връхлетя с бясна скорост и провали цялата операция — обясняваше Лепски.
Теръл слушаше. Също и Биглър, седнал на перваза на прозореца.
— О’кей. Мъжът е мъртъв, а къде е жената? — попита Теръл.
— Беше в буика. Видях я как се качи. После стана катастрофата. Пушекът беше толкова гъст, а и това задръстване. Наоколо имаше поне петстотин души. Трябва някак да се е изплъзнала. — Лепски изпитваше желание да се извини и се връщаше към случилото се единствено с тази цел.
— И така, стигнахме дотам, откъдето започнахме! — каза Биглър с униние и примирение.
Теръл замислено си гледаше лулата, после повдигна мускулестите си рамене.
— Сега вече се налага да говоря с Хедли дали ще даде награда. Остава ни трудният път. Ще разгласим, че искаме да говорим с Поук Тохоло. Ако трябва, ще преградим пътя с каменни блокове и ще преобърнем целия индиански квартал, но ще го открием.
