На вратата се почука и влезе Джак Хатчи от архива.
Хатчи бе висок, едър, прошарен, с клюмнали гъсти мустаци и хитри черни и умни очи. Беше човек, когото всички уважаваха. Получеше ли някое име, описание или действие, той кимаше и рано или късно — Хатчи никога не бързаше — даваше конструктивен отговор. Поради последните събития Теръл го беше забравил, но когато го видя, изведнъж се успокои, сякаш бе пристигнал компетентен лекар.
— Какво има, Джак?
— Прегледах всички рапорти, шефе — каза Хатчи. — Съжалявам, че толкова закъснях, но бяха много. Един от тях ме смути. Джъпитър Луси няма братовчед.
— Кой е този Джъпитър Луси?
— Индианец. Върти добър бизнес, занимава се с износ на портокали и държи сергия на брега — обясни Хатчи. — Той е важна личност… внимателен, хитър човек. Прави много незаконни сделки, но винаги остава чист. Когато Лосън и Додж са стигнали сергията му, с Луси е имало друг мъж. Той им обяснил, че е братовчед му Джо Луси. Луси има братя и сестри, но не и братовчеди.
Докато го слушаше, Лепски изведнъж си спомни какво беше казала жена му от името на онази стара пияница Мекситейбъл Бесинджър: трябва да търсите този човек при портокалите. Старата гледачка вече веднъж беше познала, че е индианец! Сега…
Той се наведе напред и изгледа Хатчи.
— Това момче портокали ли продава?
Напрежението в гласа му накара и Теръл, и Биглър да обърнат погледите си към него.
— Да. Върти много добра търговия.
Лепски изсумтя:
— Това е той! Аз… — Спря изведнъж. Само при мисълта да каже на Теръл и Биглър, че жена му се е консултирала с гледачка, лицето му плувна в пот.
— Имаш ли нещо предвид, Том? — попита нетърпеливо Биглър.
— Просто предчувствие — Лепски се размърда притеснено на стола.
Теръл и Биглър отново се обърнаха към Хатчи. Не се интересуваха от предчувствия: трябваха им факти.
— Значи така, Луси няма братовчед… ще проверим. — Теръл се обърна към Лепски. — Отиди при Луси и говори с онзи, за когото казва, че му е братовчед.
Сега Лепски беше сигурен, че ще говори с Поук Тохоло. Старата пияница можеше и да лочи уискито, но и първия, и втория път беше познала — вече беше сигурен.
— Шефе… да предположим, че мъжът е Тохоло — той гледаше право в Теръл. — Да кажем, че отида и го проуча. И какво ще спечеля? Не го познавам. Никога не съм го виждал. Може да ме убие. Този приятел може да е и някой хулиган, излязъл от затвора, и Луси да се грижи за него. Но ако е Тохоло, може да закъсам и да проваля цялата операция.
— Прав е — каза тихо Хатчи. — Ако е Тохоло, може да си имаме неприятности.
Теръл кимна. От внезапното му смръщване тримата детективи разбраха, че се ядосва на себе си, задето не се беше сетил за тази възможност.
— Да.
Той дълго мисли, после посегна към телефона.
— Чарли… опитай се да ме свържеш с Родни Бранзънстейн. Да… Бранзънстейн. В Клуб 50.
След малко Бранзънстейн се обади.
— Род… Мога ли да те помоля за една услуга? Ще свършиш ли малко полицейска работа? — попита Теръл.
— За Бога! — Бранзънстейн се засмя. — Полицейска работа! Какво имаш предвид?
Теръл му обясни.
— Да, разбира се — тонът на Бранзънстейн стана сериозен. — Да. Мога да разпозная Поук навсякъде. Какво искаш да направя?
— Ще изпратя един от моите хора при теб веднага! Той ще ти покаже сергията на Луси. Искам да минеш оттам и да огледаш за Тохоло. Но бъди внимателен. Не трябва да разбере, че си го познал.
— Ясно. За мен това ще е разходка! О’кей, Франк. Изпрати твоя човек. Ще го чакам.
— Съгласен е — каза Теръл, като затвори. — Джак, иди в Клуб 50 и заведи Бранзънстейн на брега. Покажи му сергията на Луси, но се крий. Не е нужно да ти казвам какво трябва да се направи. — Той се обърна към Лепски. — Тръгни с него и прикривай Бранзънстейн. Докато стигнете, вече целият район ще бъде блокиран. Действайте!
Когато Лепски и Хатчи тръгнаха, Теръл погледна към Биглър.
— Това може да е някакъв номер… по брега винаги има много хора. Ако е Тохоло, може и да стреля. Въоръжен е. — Той отвори чекмеджето и извади голяма карта на брега. Изучава я около минута и започна да отбелязва по нея с молив. — Блокирай всички улици, които отбелязвам, Джо. Ако е Тохоло, ще го хванем жив или мъртъв.
Биглър кимна, взе картата и отиде в стаята си. Седна на бюрото и започна да инструктира хората си по микрофона да обградят по най-бързия начин в полукръг цялата брегова линия.
Родни Бранзънстейн слезе от полицейската кола, следван от Лепски и Джак Хатчи.
— Е, приятели — каза Бранзънстейн. Бе взел в свои ръце цялата операция. — Само ми покажете къде е този индианец, а другото оставете на мен. Знам точно какво иска шефът ви. Ако е Тохоло, ще си извадя кърпата и ще се престоря, че си бърша веждата.
Лепски мразеше много неща: сред тях бяха и богатите корпоративни адвокати, които караха ролсове и живееха в къщи с по десет стаи.
За него Бранзънстейн беше като червеното на матадора за бика.
— Какво казахте, че ще си избършете? — попита той.
Бранзънстейн погледна слабия детектив и забеляза враждебността в суровите му сини очи.
— Веждите… челото… горната част на лицето — каза саркастично Бранзънстейн. — Ето така. — Той извади една безупречно бяла кърпа и си избърса челото. — Разбирате ли?
Лепски го намрази още повече.
— Да. — Обърна се към Хатчи, който гледаше сцената развеселен, но с каменно лице. — Тръгвам напред, Джак. Деветнайсети щанд отдясно, нали?
— Да.
Лепски тръгна и се смеси с тълпата. Започна да брои сергиите. На деветнайсетата имаше бял мъж, който говореше с дебел индианец, а наблизо стоеше млад индианец. Лепски огледа изпитателно младия индианец и запечата чертите на лицето му и облеклото с тренираната си полицейска памет. Това можеше и да е Поук Тохоло, но трябваше да изчака да го види и Бранзънстейн.
Хатчи даде време на Лепски да се отдалечи и поведе Бранзънстейн покрай брега. След като се провираха през тълпата около стотина ярда, Хатчи спря.
— Сергията е отдясно, сър.
Бранзънстейн погледна нататък. Изведнъж го обзе колебание. Какво ли прави тук, на парещата жега, с полицията. По дяволите! В края на краищата беше един от най-преуспяващите… о, не! — най- преуспяващият корпоративен адвокат в града и някак си го убедиха да им покаже откачения индианец! А той можеше да го убие!
Когато Бранзънстейн изведнъж пребледня и взе да се колебае, Хатчи долови страха му и тихо каза:
— Отдясно, точно пред вас, сър.
Бранзънстейн усети, че го облива студена пот.
— Да… да… не съм сляп!
— О’кей, сър. Лепски ще ви прикрива. Той е най-добрият стрелец в полицията.
Хатчи се надяваше по този начин да го успокои, като му подскаже, че го пазят, а всъщност постигна обратния ефект — засили още повече страха му.
Значи смятаха, че може да има стрелба! Боже Господи! Бранзънстейн бе на ръба да се откаже, когато
