вдигне телефона. Той се обади след малко повече от секунда.
— Хари? Глори е…
— Как се справи? — попита той разтревожено.
— Всичко е наред. Той ще се срещне с тебе. Слушай сега, Хари. Изпратил е един от хората си подире ми. Предполагам, че иска да разбере кой си и мисли, че ще го заведа при тебе. Обаждам се от „фери“, а човекът му е точно срещу мен. Трябва веднага да си събереш багажа и да се махнеш. Този човек не бива да те вижда. Аз ще го поразмотая, за да спечелиш време да се приготвиш и да вземеш такси. После ще се отърва от него. — Тя погледна часовника си. Беше един без двайсет. — Ще бъда на ъгъла на Уестърн и Ленъкс в един и петнайсет. Там има вестникарска сергия. Спри таксито, слез и си купи вестник. Няма да поглеждаш към мене, докато не те заговоря. Ако съм се откачила от него, ще се кача с теб в таксито. Ако той продължава да ме следи, ще трябва да отидеш на гарата. Влакът тръгва в два. Ако мога, ще те изпратя, но ако не мога, тогава ще се срещнем в Ню Йорк, в фоайето на „Астор“, в единайсет часа в петък. Разбра ли?
— Да — гласът на Хари прозвуча развълнувано. — Не поемай никакви рискове, бебчо. Ще бъда на мястото в един и петнайсет.
— Добре. — Глори усети лек спазъм. Ненавиждаше разделите с него и мисълта за предстоящите три дни самота я ужасяваше. — Аа, Хари, бъди внимателен, когато излизаш от апартамента. Бен може да е проверил в телефонния указател и да е открил къде живея. Възможно е да е изпратил някой да наблюдава сградата. Ще провериш дали не те следят, нали?
— Ще имам грижата. Значи той ще се срещне с мене.
— Да. Като се видим, ще ти разкажа какво се случи. До един и петнайсет, Хари! И бъди внимателен!
Докато оставяше слушалката, Хари чу звънеца на входната врата.
С глава, изпълнена с мисли за онова, което му беше казала Глори, той мина през стаята и излезе в малкото антре. Протягаше вече ръка да отвори вратата, когато се спря с внезапно застинало лице. Откакто живееше с Глори, не помнеше някой да е звънял след десет часа. Кой можеше да бъде? Той си спомни нейното предупреждение. Беше вероятно „гостът“ да е някой от хората на Бен. Пристъпи безшумно до вратата и полека плъзна резето в отверстието му. После зачака, напрегнат и слухтящ. Звънецът прокънтя още веднъж — пронизително и настойчиво. Хари продължаваше да чака. Бавно се изнизаха няколко минути. Тогава ключът в ключалката започна да се движи. Хари го наблюдаваше с разтуптяно сърце. Някой беше стиснал края на ключа с чифт дълги щипци и го превърташе от външната страна. Когато бравата бе отключена последва тихо изщракване, след което дръжката се завъртя и вратата изскърца от натиска върху резето.
Хари се отдалечи от вратата. Движейки се тихо, той отиде в спалнята и издърпа куфара си изпод леглото. Човекът отвън щеше да разбере, че в жилището има някой, щом ключът беше в ключалката. Навярно щеше да чака в коридора. Можеше да виси там до края на деня.
Хари изруга през зъби. Погледна часовника си. Разполагаше само с двайсет минути до срещата с Глори. Набързо си приготви багажа, вземайки само чифт бельо за смяна, една риза, най-хубавия си костюм и още един чифт обувки. Отиде на пръсти до банята за своите принадлежности за бръснене и за гъбата си. Отвори прозореца и хвърли поглед навън. Желязната аварийна стълба, спускаща се до тясната уличка зад сградата, му подсказа пътя за бягство. Той се върна в спалнята, приключи с опаковането на багажа, след което дръпна най-горното чекмедже на скрина и извади изпод купчината ризи автоматичен „Колт“ четиридесет и пети калибър и кутия с патрони. Зареди оръжието и го пъхна в задния си джоб, сложи патроните в куфара, затвори капака и щракна ключалките. После отвори вратата на гардероба, взе палтото и шапката си и се облече.
Влезе в банята, вдигна прозореца и прекрачи навън върху желязната площадка на противопожарната стълба. В долния апартамент живееше едно момиче, което беше приятелка на Глори и работеше в дрогерията на ъгъла на улицата. Хари знаеше, че по това време то е на работа и жилището е празно. Слезе по железните стъпала до прозореца на нейната баня, който беше наполовина отворен. Вдигна го докрай, погледна надолу към уличката, за да се увери, че никой не го наблюдава, след което се прехвърли в банята, пресегна се за куфара си и смъкна надолу стъклото. Мина през всекидневната и се озова в антрето. Спря се до входната врата, за да вдигне яката на палтото си и да нахлупи още по-ниско шапката над очите си. Тогава отвори вратата и излезе в коридора.
Стълбите, които водеха към апартамента на Глори, бяха в края му. Един нисък набит мъж с шлифер и черна шапка с широка периферия се беше облегнал на стената, захапал цигара между устните си.
Той хвърли към Хари небрежен, апатичен поглед. Хари затвори вратата и вдигна куфара. Беше напрегнат и устата му беше пресъхнала. Усещането беше ново за него и напомняше за опасностите и рисковете, които го очакваха за в бъдеще.
— Хей, приятел! — рече мъжът, когато Хари тръгна по коридора. — Един момент.
Хари се извърна наполовина. Светлината в коридора беше оскъдна и той задържа главата си обърната така, че ниският да не може да го види добре.
— Какво има?
— Мис Дейн вкъщи ли си е?
— Откъде да знам?! Защо не се качите горе и не проверите?
— Никой не отваря. Тя сама ли живее, мой човек?
— Да — започна да се отдалечава по коридора Хари. — Трябва да успея за влака. По-добре говорете с домоуправителя.
Мъжът изсумтя и той бързо отиде до входната врата, отвори я и излезе на улицата. На ъгъла се спря, за да погледне назад. С изключение на празния автомобил, който стоеше на около стотина ярда от жилищния блок, улицата беше пуста.
Мина такси и Хари му махна.
— На Уестърн и Ленъкс, и настъпи газта!
Той седна полуобърнат, така че да може да вижда през задното стъкло, но никаква кола не го последва. Часовникът му показваше точно един и четвърт, когато таксито спря до сергията с вестници. Глори чакаше и преди Хари да успее да слезе от колата, тя вече беше прекосила тичешком тротоара и седеше до него.
— Накъде? — попита той.
— Към гарата.
Шофьорът погледна към Хари за потвърждение, видя кимването му, след което потегли, включвайки се в бавно течащия поток на уличното движение.
— Всичко наред ли е? — тихо попита Глори.
— Да.
Те седяха мълчаливо, докато таксито си проправяше път в блъсканицата от коли. Глори държеше ръката на Хари и се вглеждаше в него с безпокойство.
Щом пристигнаха на гарата и Хари плати на шофьора, двамата заедно отидоха до бюфета. Глори се насочи към една свободна маса в ъгъла, докато в същото време той купи две кафета и ги донесе.
— Твоето приятелче започва да се разгорещява — каза Хари, сядайки. Той продължи с разказа за онова, което се беше случило. — Не знам как ще влезеш в апартамента — рече в заключение. Резето е пуснато отвътре. Предполагам, че ще трябва да изчакаш, докато Дорис се върне и да се вмъкнеш през прозореца на банята.
Глори поклати глава.
— Няма да се връщам. Опасно е, Хари. Не се заблуждавам, че следващия път ще имам такъв късмет. Ако се върна, Бен ще пусне повече хора да ме следят и аз никога няма да им се изплъзна. Беше чиста случайност, че този път избягах. Влязох в дамската тоалетна на „фери“. Оттам можеше да се излезе през служебния вход. Но втори път няма да се измъкна по този начин. Ще дойда с тебе в Ню Йорк. Не бива да пътуваме заедно. Ще се срещнем, както се уговорихме, в хотел „Астор“, единайсет часа, в петък.
— Но ти не си взела никакъв багаж! Глори вдигна рамене.
— Мога да си набавя всичко, което ми е необходимо, в Ню Йорк. — Тя се наведе напред, облягайки ръцете си върху масата. — Трябва да бъдеш предпазлив, Хари. Не се доверявай на Бен. Той се е променил. Едвам го познах. Станал е много по-опасен и по-безмилостен.
