шанс.
— Разбира се, че ще успея. Сигурен съм. Идеята е страхотна. Но има нещо, с което не съм съгласен. Искам да се видя с Дилейни преди да отида в Ню Йорк. Ако той се откаже от играта, ще трябва да помисля за друг вариант и няма да има нужда да ходя до Ню Йорк.
— Трябва да се срещнеш с него като Хари Грийн — каза Глори с приглушен и напрегнат глас. — Въобще не бива да му позволяваш да разбере кой си. Аз познавам Бен. Може да ти изиграе двойна игра. Ако полицията помисли, че той се занимава с диамантите, и окаже натиск върху него, той ще те издаде. Не ти го познаваш, а аз! Вземеш ли си веднъж парите, Хари Грийн трябва да изчезне, така че нито Бен, нито полицията да могат някога да те издирят. Това е важно. Трябва да постъпиш така, както ти казвам.
Хари вдигна рамене.
— Какво пък!? Разумно е. Значи ще се запозная с Дилейни, когато се върна от Ню Йорк, но как ще стигна до там? Пеша ли? — ухили й се той. — Нека си говорим без заобикалки, бебчо. Твоето и моето пътуване до Ню Йорк, твоите пътувания до другите градове и моите хотелски сметки, докато започна работа, ще струват поне една хилядарка. Не бихме се справили с по-малко от един бон. Но той пък откъде ще се вземе?
Тя стана и отиде в спалнята. След няколко минути се върна с малка кожена кутийка за бижута, която постави върху масата. Отвори кутийката и извади малка диамантена брошка и златна гривна, украсена със сапфири. Хвърли ги в скута на Хари.
— Би трябвало да изкараме няколко хиляди от това — рече тя. — Пазех ги за черни дни.
Хари внимателно разгледа двете бижута, след което изпитателно се взря в Глори.
— Хубави са. Не искаш ли да ги запазиш? Май ще е жалко да бъдат продадени?!
— Не, не ги искам — произнесе сковано тя. — Какъв е смисълът да се пазят такива вещи? И кога ли въобще ще имам възможност да ги нося?
Той стана от стола си и се приближи до нея.
— Мъчно ти е да се разделиш с тях, нали? — попита и я прегърна. — Е, мангизите ни трябват сега, но ще ти купя нещо още по-хубаво, когато му дойде времето. Обещавам ти! Недей да мислиш, че не оценявам онова, което правиш за мене. То ме изпълва с любов и благодарност. Глори се облегна на него, мъчейки се да не заплаче.
— Помисли си само как ще се чувстваме в Лондон, Париж и Рим — продължи той, милвайки нейната копринено мека тъмна коса. — Представи си — ние двамата с всичките тези пари! После, когато се уморим да пътешестваме, ще се върнем тук. Аз ще стана съдружник в някоя фирма за аеротаксита и ще заживеем щастливо.
— Да — каза тя, притискайки се до него. — Бихме могли дори да се оженим.
Думите се отрониха преди да успее да ги спре. Тя изтръпна, ядосана на самата себе си и ужасена.
— Защо не?! — рече Хари. В този момент той изпитваше признателност към нея. Да се ожени не му се струваше чак толкова лоша идея. — Би ли искала това, Глори? Би ли искала да се омъжиш за мене?
Тя се изви назад, така че да може да го вижда.
— Разбира се. С радост бих се венчала за тебе — отвърна, мислейки си, че това бе първият път, когато някой мъж й предлагаше да се омъжи за него.
— О’кей, тогава ще се оженим — каза Хари, като й се усмихна, — но няма да прибързваме. Първо ще свършим с тази работа и после ще предприемем фаталния скок. Какво ще кажеш?
— А защо не още утре. Хари? — попита тя, правейки опит думите й да прозвучат небрежно. — Бихме могли поне, да подадем заявлението за сключване на брак…
— Няма смисъл да се бърза — каза той и я целуна. — Когато се заженя, не искам да имам никакви грижи на главата си. Ще ми се да имаме пред себе си само дълъг, дълъг меден месец. Ще изчакаме, докато тази афера отшуми.
Глори кимна, чувствайки се разбита.
— Добре — каза тя. — Ще изчакаме.
ВТОРА ГЛАВА
I
Бен Дилейни беше изминал дълъг път на възход от времето, когато ходеше с Глори. Тогава той бе амбициозен гангстер с нюх към бързите пари, който навлизаше във всеки печеливш периметър, издояваше го до капка и отново продължаваше в търсене на нещо друго, колкото лесно, толкова и доходно. В случай, че се натъкнеше на съпротива, си отмъщаваше със стрелба. Но сега беше по-различно. Той считаше себе си за преуспяващ бизнесмен, зает с безброй дейности. Някои от тези дейности като двата му нощни клуба, неговата таксиметрова служба, телефонната му букмейкърска служба и тежкарският му хотел в Лонг Бийч бяха наистина легални. Това доходно „помощно стопанство“ се финансираше чрез постъпленията от неговите по-малко законни активи, които включваха продажбата на наркотици, шантажа, организираните пороци и насилственото събиране на откупи. Други негови печеливши странични пера бяха пласментът и маркетингът на крадена бижутерия и той си бе спечелил репутацията на един от най-добре плащащите търговци по крайбрежието. Живееше в луксозна резиденция на Сънсет булевард, заобиколена от два акра градина. Дясното крило на двайсетстайната постройка беше обзаведено като ансамбъл от офиси, откъдето Бен управляваше своето малко кралство.
Вече не му се налагаше да носи револвер — сега разполагаше с достатъчно пари, за да наеме една малка армия от главорези, които да бдят над неговите интереси и да обезкуражават всяка конкуренция или всеки, който бе достатъчно безразсъден, за да направи опит да се натрапи на негова територия. Ежегодните „компенсации“ за полицията бяха значителни и му осигуряваха пълен имунитет срещу неприятности. Той живееше добре, даваше пищни приеми и ако не бяха вестникарите, щеше отдавна да е приет като достопочтен член на обществото в Лос Анжелос. Но някои печатни издания отказваха да забравят неговото минало на гангстер, факта, че на три пъти бяха правени опити той да бъде обвинен в убийство, макар всеки път един умен адвокат да отваряше пролука в свидетелските показания срещу него, която беше достатъчно голяма, за да може Бен да се измъкне Нито пък можеха да забравят, че беше замесен в скандала с момичетата „на повикване“ преди една година, въпреки че срещу него не бяха събрани никакви уличаващи данни. Всеки път, когато новините биваха скучни, редакторите на няколко вестника пишеха унищожителни уводни статии за изявите на Бен в миналото и мрачно внушаваха, че сегашната му дейност би трябвало да бъде разследвана. Имаше също и намеци за полицейска закрила и за нуждата от административно раздрусване. Това беше нещо, на което Дилейни не би могъл да се противопостави. Той се изкушаваше да накара да замлъкнат най-враждебно настроените измежду редакторите, но спомняйки си за случая с Джейк Лингъл, беше решил, че рискът е прекалено голям. Преструваше се, че не обръща внимание на пресата, но вътрешно кипеше от гняв. Заради печата той продължаваше да стои в периферията на лосанжелоското общество, съзнавайки, че хората, които приемаше и които се тълпяха на неговите партита, бяха втора категория, лепки, всеядни, които биха отишли където и да е, стига само питиетата да са безплатни.
В ранните часове на днешния понеделник той седеше зад своето голямо бюро в едно разкошно мебелирано помещение, чиито еркерни прозорци се издигаха над плувния басейн и потъналата в рози градина. Изучаваше внимателно месечния баланс, изготвен от висококвалифицирания счетоводител, когото държеше на заплата при себе си.
Резултатите от проверката бяха неприятни за него. Печалбите падаха, а разходите се покачваха. Според онова, което показваха диаграмите, някои от подчинените му бяха пилели пари като пияни моряци и неговото топчесто, грубовато лице помръкна, когато си записа сумата, която щеше да му остане за харчене, след като посрещнеше текущите разходи. Сумата беше тревожно малка в сравнение с тази, която очакваше. Не че не беше внушителна. При други обстоятелства би бил доволен, но беше станало така, че тази година бе решил да осъществи мечтата на своя живот. Според неговото схващане отличителният белег на преуспелия човек беше да притежава яхта — не някоя от онези играчки с платна, а съд с пет хиляди тона водоизместимост, с каюти за двадесет души, бална зала и може би с плувен басейн. На Бен му се струваше, че притежаването на яхта от такъв клас е най-високият връх в една щастлива кариера. Беше силно
