Той си пое въздух продължително и дълбоко. Най-сетне я беше докарал до критичната точка. Тя каза точно това, което той бе предвиждал и се бе надявал да каже. Сега всичко зависеше от степента на натиска върху нея и от силата на чувствата й към него.
— Точно така, Глори — каза, вглеждайки се в нея. — Съгласен съм, че на мене не биха ми повярвали, но биха повярвали на тебе.
Тя го зяпна, без да вярва на ушите си.
— Да повярват на мене ли? — попита смутена.
— Бен Дилейни би се вслушал в думите ти със същата лекота, с която би пропуснал моите.
Нейната ответна реакция го слиса. Тя скочи на крака с гневен поглед и с лице като ожесточена бяла маска.
— Какво знаеш за Бен Дилейни? — попита Глори.
— Успокой се! Не е нужно да ме хващаш за гърлото. Ти и Дилейни сте били приятели някога, нали?
— Откъде си го разбрал? Неговата физиономия се вкамени.
— Недей да ми крещиш, Глори. Нали не се опитваш да изкараш, че е някаква тайна? Случайно взех едно старо списание и това изпадна от него.
Той извади снимката на Дилейни от портфейла си и я хвърли на масата. Глори я погледна, очите й хвърляха светкавици.
— Лъжеш! — каза тя. — Не си намерил това в списание. Ти си чел писмата ми!
Хари започна да губи търпение.
— Е и!? Щом не си искала да ги чета, защо си ги сложила на място, където бих могъл да ги намеря? — отвърна той. — Престани да ме гледаш свирепо! Ако искаш да се биеш заради тях, само кажи и ще ти дам възможност!
Изведнъж я обзе страх. Подобна ситуация би могла да се окаже опасна. Той можеше да загуби самоконтрол и да се нахвърли върху й.
— Добре, Хари — рече тя и седна, без да го гледа. — Няма значение. Смятам, че е много долно от твоя страна да четеш писмата ми, но няма да тръгна да се бия заради това.
— Извинявай — отвърна Хари, който не искаше да я засегне. — Случайно попаднах на тях. Хайде да оставим това, а? Важното е, че Дилейни би могъл да сключи тази сделка. Той има и организацията, и хората. Ти го познаваш. Искам да ме свържеш с него.
Нейните ръце обвиха шията й.
— Аа, не! Няма да го направя! Такова нещо няма да направя!
— Виж какво…
— Съжалявам, Хари!
Беше очаквал затруднения и бе съвсем наясно как да се справи с тях. Той я изгледа продължително, след което вдигна рамене:
— О’кей. Щом не искаш, няма. Обърна се и се запъти към спалнята.
— Къде отиваш? — попита тя, докато страхът проникваше в нея като бавно забиващ се нож.
— Махам се — каза той и се спря на прага на спалнята. — Казах ти, че никой няма да ми попречи да направя този удар. Не се занасям. Ще се добера до Дилейни и без твоя помощ, така че самичък ще се опитам да задвижа нещата. Все ще намеря няколко момчета да ми помогнат. Пипна ли диамантите, ще отида при Дилейни и ще му ги предложа. Не би имал нищо против да се срещне с мене, ако камъните са моя собственост. Омитам се, защото това е нещо, което е по-добре да свърша сам. Ще бъде сложно и опасно и не искам да си съсипвам нервите с безбройните ти възражения.
— Но, скъпи, ти не можеш да си тръгнеш оттук — каза Глори, изтръпнала от ужас. — Къде ще отидеш? Как ще живееш?
Той се изсмя.
— За бога! Ще се хвана на някоя тридесетдоларова службица за няколко седмици. За какъв ме смяташ? За някакъв префинен тип ли?
— Не, не мисля така. — Тя се поколеба, след което рече: — Значи не ме обичаш повече, Хари?
— Защо говориш така?! Разбира се, че те обичам, и когато се сдобия с парите, ще те взема с мен в Европа. Обещавам.
— Това сериозно ли го казваш?
— Е, не бих могъл да го докажа, но може би ще бъда в състояние да те убедя — отвърна той, приближавайки се към нея. Изправи я на крака. Устата му се наведе към нейната и той притисна Глори толкова силно до себе си, че тя почти спря да диша. Но не я беше грижа. Ръцете й се плъзнаха нагоре по врата и косата му. Когато най-сетне се отдели от нея, Хари каза: — Луд съм по тебе, малката. Зная, че точно сега ти развалям настроението, но на финала всичко ще бъде както трябва. Необходимо ми е да усетя малко парички между пръстите си, а това е най-бързият начин да го направя.
Тя още по-силно се вкопчи в раменете му.
— Наистина ли си решен да извършиш този удар, Хари? — попита го. — Не съществува ли нещо, което бих могла да кажа или да предприема, за да те спра?
Той я погледна и разбра, че е спечелил, та трябваше да положи усилие, за да не издаде триумфа си.
— Никой нищо не може да направи, за да ме спре. Въодушевен съм! Това е единственият ми шанс и аз ще го използвам. Ще ти кажа нещо, Глори. Не е някакво внезапно хрумване. Когато преди три месеца чух за тези диаманти, намислих да ги задигна. От три месеца живея денонощно с тази идея, и с всеки изминал ден се убеждавам все повече, че трябва да го направя.
Тя се откъсна от него, отиде до креслото и седна.
— Добре, Хари, щом си решил, тогава ще действаме заедно. — Тя не погледна към него. — Има много неща, които съм научила за този род бизнес и които ти не знаеш. Ненапразно живях с Бен четиринайсет месеца. Ще ме оставиш ли да помисля до утре сутринта? Няма да е загубено време. Необходимо е сериозно обмисляне. — Тя се поколеба, сетне продължи. — Искам да знаеш защо възнамерявам да ти помогна. Съзнавам, че съм пълна глупачка, като се оставям да бъда въвлечена в това, но те обичам. Ти означаваш за мене много повече от всичко друго на този свят. Мисля, че сигурно ще имаш шанса да излезеш сух от тази история, ако ме слушаш и правиш каквото ти казвам. Ако въобще имаме някакъв късмет, вярвам, че ще съумея да те спася от затвора. Ще те представя на Бен. Няма да е лесно. От две години не съм го виждала и чувала, но ще опитам. И така ще ми дадеш ли време до утре сутринта, за да разнищи мозъкът ми тази работа?
— Разбира се — каза Хари с неочаквано чувство за неловкост.
Отчаянието, което видя в очите й, помрачи леко неговия внимателно подготвян триумф.
— Защо не отидеш на кино или някъде другаде? — продължи тя. — Ще ми се да остана сама за малко.
— Добре. — Хари прекоси стаята, за да си вземе палтото. — Отивам. Ще се видим около полунощ.
Той се запъти към вратата, но си спомни, че няма никакви пари. Не му се щеше да иска от нея, така че повдигна рамене, отвори вратата и тръгна по коридора.
— Ей, Хари… Той се обърна.
Тя стоеше на прага.
— Забрави да вземеш пари. — Глори държеше протегната банкнота от пет долара. — Ще трябва да си купиш нещо за ядене. Извинявай, че те изхвърлям по този начин.
Хари бавно се върна и взе банкнотата. За пръв път се срамуваше от себе си и усещането не му се понрави.
— Благодаря — каза той. — Ще ти ги върна.
Мина по коридора и заслиза по стълбите, без да се обърне назад.
IV
Следващият ден беше неделя. Бяха свикнали да остават в леглото до пладне, след това да обядват късно и да ходят на разходка, ако времето биваше хубаво. Но тази сутрин двамата бяха станали и седяха пред камината малко след девет часа.
