— Какво се случи?
Тя му разказа накратко за разговора.
— Това е много добре. Не се притеснявай за мене. Създала си ми благоприятната възможност, от която се нуждаех. Аз ще се погрижа за него.
— Не му се доверявай! — Очите на Глори бяха пълни с тревога. — Вземи парите преди да направиш удара. Недей да слушаш никакви обещания от негова страна и не му позволявай да те уплаши.
Хари се ухили.
— Няма да успее. — Той си допи кафето, след което погледна часовника си. — Е, мисля, че е време да си купим билети. Отиди първо ти. Ще се видим в петък в „Астор“.
— Добре — взря се в него тя. — Ще ми липсваш, Хари!
— Няма да е за дълго:
Тя стана и докосна рамото му.
— Пази се, скъпи!
— Разбира се!
Той я наблюдаваше как прекосява бюфета. Очите му се спряха на нейния изправен гръб и на стройните й, грациозни крака. Помисли си, че ако само малко се поиздокараше, тя би била истинска красавица. Хари изпита лек прилив на обич към нея. Глори имаше характер, а това беше нещо, което малцина жени притежаваха.
Той си запали цигара и пусна кибритената клечка в чинийката на чашата с кафе.
„Е, това е… — каза си. — Това е началото!“ Ако имаше малко късмет, след двадесет дни щеше да притежава петдесет хиляди долара.
Само малко късмет…
III
На шестнадесети януари вечерта едно такси спря пред хотел „Лемсън“ в западната част на булевард Шербърн и шофьорът се пресегна, врътна дръжката на задната врата и я остави да се отвори, описвайки дъга.
Буреносни облаци, носени от свиреп вятър, се бяха гонили по небето през по-голямата част от деня, но сега вятърът беше отслабнал и падаше равномерен дъжд, който приличаше на тънки стоманени спици под жълтеникавата светлина на уличните лампи. Той образуваше бързоструйни поточета в улуците, капеше от тентата на дрогерията, разположена до хотела, и барабанеше върху покрива на таксито.
Шофьорът намръщен гледаше към входа на хотела от другата страна на черния лъскав тротоар. Над двойната летяща врата, която водеше навътре, се процеждаше мъждива жълта светлина.
Шест протрити, мръсни стъпала се спускаха от портала до улицата. Не се случваше често да кара пътник до „Лемсън“. Не можеше да си спомни кога бе возил последния. Хората, които отсядаха тук, не разполагаха с излишни пари за таксита. Те или ходеха пеша, или вземаха автобус. Това беше най-евтиният и най- долнопробен хотел в Лос Анжелос — вертеп, използван предимно от клошари и току-що излезли от затвора крадци, нуждаещи се от покрив, докато планират своята следваща дребна кражба.
Клиентът слезе от таксито, пъхна една петдоларова банкнота в ръката на шофьора и каза със странно звучащ глас:
— Задръж рестото! Купи си нова таратайка с него. Имаш нужда…
Шофьорът бе така изумен, че се подаде навън от колата, за да се полюбува на пътника си. Не беше очаквал бакшиш. Беше се подготвил за кавга поради застъпването на тарифите. Пет долара! Мъжът сигурно беше побъркан!
Очите му опипаха високия, едър човек с опърпан шлифер и тъмнокафява износена шапка. С масивно телосложение, той изглеждаше на около четиридесет и пет — дебел, приличащ на престъпник клиент, с неравномерно гъсти руси мустаци и с един неприятен за гледане белег, който се спускаше от дясното му око до ъгълчето на устата, като набръчкваше кожата и леко затваряше десния клепач, придавайки му зловещ вид. В лявата си ръка той държеше охлузен куфар от вулканфибър2, а в дясната — дебел бастун с гумен накрайник.
— Това за мене ли е? — каза шофьорът, озадачено гледайки банкнотата. — Броячът показва само долар и двадесет.
— Ако искаш, върни ми ги и си остани с пръст в устата заради проклетото пътуване — каза пътникът.
Гласът му звучеше така, сякаш имаше нещо в устата си — особен, приглушен Звук. „Може би — помисли си шофьорът — той е от онези хора, които нямат твърдо небце.“ Когато говореше се виждаха ослепително бели зъби, щръкнали напред като на кон. Те издуваха напред неговата горна устна и мустаците му, придавайки му агресивен, неприязнен израз.
— Какво пък, харчите си вашите пари — отвърна шофьорът и бързо натъпка банкнотата в джоба си. — Благодаря, мистър. — Поколеба се, сетне добави: — Сигурен ли сте, че търсите дупка като тази? Знам едно по-чисто място, което е по-надолу по улицата. Не много по-скъпо. Дървениците тук дори не чакат да се мръкне, за да изпъплят. Прекарват с вас цялото си време и имат зъби като на капан за мечки.
— Ако не искаш човката да ти се покаже откъм тила — изръмжа пътникът, — не я пъхай в моите работи!
Той пресече тротоара, силно накуцвайки, като се подпираше на бастуна си. Изкачи се по стълбите и изчезна в хотела.
Шофьорът зяпаше след него, свъсил вежди. „Сбърканяк — заключи той. — Пет долара, а отсяда в бордей като «Лемсън»!“ Поклати глава, сещайки се особняците, които беше возил в таксито си. Този беше поредният за неговия споменник. Включи на скорост и се изгуби в дъжда.
Фоайето на хотел „Лемсън“ беше още по-кирливо от фасадата. Три плетени кресла, прашасала палма в потъмняла месингова делва, дълга рогозка от кокосови влакна, осеяна с дупки, и оцвъкано от мухи огледало изчерпваха мебелировката.
Над цялата потискаща картина тегнеше вонята на плесен, варено зеле и повредена канализация. В дясната част на фоайето, срещу главния вход, се намираше рецепцията, на която седеше Лемсън, собственикът на хотела — пълен мъж с жокейска шапка на тила. Той носеше риза, чиито ръкави бяха запретнати, излагайки на показ косматите му, татуирани ръце.
Лемсън разглеждаше куцащия мъж, без да помръдва. Неговите малки, злобни очички преценяваха месестото, загоряло от слънцето, белязано лице, редките мустаци и накуцването.
— Искам стая — каза куцият, оставяйки куфара си на пода. — Най-хубавата ви стая. Колко ще струва?
Лемсън хвърли поглед през рамо към редицата от ключове, направи някаква сметка наум, реши, че си струва, и рече:
— Мога да ви дам № 32. Не я давам на никого. Тя е най-хубавата. Ще ви струва долар и половина на нощ.
Куцият извади портфейла си, избра банкнота от десет долара и я пусна върху бюрото.
— Оставам за четири нощувки.
Внимавайки да не покаже изненадата си, Лемсън взе банкнотата, провери я с поглаждане, след което, доволен, че е истинска, я сгъна и я пъхна в малкото си джобче. Извади четири омърляни банкноти по един долар и със съжаление ги сложи върху сметачната машина.
— Нека останат за закуската — каза куцият мъж и му побутна банкнотите. — Искам услуга и предполагам, че ще трябва да платя за нея.
— Добре, мистър. Ще се погрижим за вас — отвърна Лемсън. Бързо прибра парите в джоба си. — Ако желаете, мога още сега да наредя да получите нещо за ядене.
— Не желая. Само кафе и препечен хляб утре сутринта в девет.
— Ще го уредя. — Лемсън измъкна един оръфан тефтер, който служеше за регистрационна книга. — Трябва да ви помоля да се разпишете, мистър. Това е полицейско разпореждане.
Куцият записа някакво име в книгата с остатъка от молив, прикрепен към нея с канап. Лемсън я обърна и присви очи над написаното. С печатни букви инвалидът беше отбелязал: ХАРИ ГРИЙН. ПИТСБЪРГ.
