Борг вдигна черните си вежди.
— Вие казахте едно умно нещо, мистър Дилейни, когато ми наредихте да се поогледам за онази Глори Дейн — каза Борг. — Струва ми се, че където е тя, там ще бъде и Хари Грийн. Те трябва да похарчат петдесет бона от вашите пари. Възможно е да не се отърват от диамантите, но петдесет хилядарки са достатъчно едри пари, за да се чуе шумоленето им, когато някоя двойка като Грийн и Глори Дейн започнат да ги размахват наляво-надясно. Аз имам добри уши. Ще ги намеря.
IV
Сега Хари нямаше какво друго да прави, освен да чака, а чакането го изнервяше. За да убие времето, той беше отишъл на кино, но въпреки че филмът беше хубав, мозъкът му беше прекалено ангажиран, за да вникне в него.
Той беше посял семето, но тепърва щеше да стане ясно дали то щеше да покълне, или не. Такамори беше останал непроницаем. Хари си беше имал вземане-даване с японците през войната и знаеше, че бяха тарикати, но беше сигурен, че доводите му бяха психологически верни. Такамори желаеше диамантите повече от всичко на този свят, а човек с толкова пари като него винаги получаваше онова, което искаше. По всичко личеше, че Такамори не би го издал на полицията. Хари беше сигурен в това.
Истински опасно щеше да стане, когато Хари предаваше диамантите. Това бе моментът, в който Такамори би могъл да се опита да изиграе двойна игра.
Минаваше девет часа, когато излезе от киното. Беше мрачна дъждовна вечер и той вървеше по улицата към своя хотел, с ръце дълбоко в джобовете на палтото и нахлупил шапката си ниско над очите.
Не забеляза дългия черен „Кадилак“, който беше паркиран на няколко ярда от входа на хотела, и когато мина покрай него, чу как някой тихо извика името му.
Спря се рязко и погледна към колата. На волана седеше шофьор, облечен в сивобежова униформа със сини кантове. Беше японец. Той гледаше безстрастно пред себе си, неподвижен като мъничък жълт идол. Такамори седеше на задната седалка. Той гледаше към Хари през прозореца и му махаше.
Хари свърна от тротоара по посока на колата.
— Ако имате време, мистър Грифин, навярно бихме могли да проведем още един разговор? — каза Такамори. — Ще се качите ли?
Хари се ухили. В този момент беше сигурен, че е спечелил. „Такамори никога не би дошъл по този начин — рече си той, — без полицейски ескорт, освен ако не е готов да участва в играта.“
Когато Хари потъна до Такамори в луксозната седалка, той си помисли с нарастващо вълнение, че след не много дълго време щеше да притежава лимузина като тази. Милион и половина доларчета! Цял куп пари. Дори след покупката на двете „хвърчила“ пак щяха да му останат много за прахосване.
— Предположих, че би било по-разумно да разговаряме в колата — каза Такамори, — вместо в моя кабинет, където биха могли да ни подслушат. Шофьорът ми говори само японски, така че не се опасявайте от това, че ще ви чува.
— Това е добре — каза Хари. — Прочетохте ли книжата, които ви оставих?
— Прегледах ги — отвърна Такамори. — Не мога да кажа, че съм ги чел, тъй като не се интересувам от самолети. Признавам, че те са средство за транспорт и белег на прогреса, но моите предпочитания са в полза на корабите. Вие можете да прецените, мистър Грифин, че за мен като търговец корабите са далеч по-полезни. — Той извади от джоба си плика, който Хари му беше дал, и го пусна в скута му. — Аз се съмнявам, че това би ме привлякло като вид инвестиция, мистър Грифин. Не, страхувам се, че вашата оферта да финансирам подобна фирма при мен удари на камък, нали така се казваше?
Хари го изгледа мрачно. Всичко това беше неочаквано и го вбеси.
— Ами добре — каза той и пъхна плика в джоба си.
— Щом не сте заинтересован от притежаването на десетте процента, значи не сте. Това няма да ме спре да продължа. Мен идеята ме въодушевява. Зная, че мога да й вдъхна живот, ако получа парите. Вие сте съгласен да отпуснете средствата, нали?
— Не мисля така — отвърна Такамори. Той си играеше с пискюла на ръкохватката, която висеше до главата му. — Аз кредитирам компании само когато притежавам контролния пакет в тях, тази ваша идея не ме привлича.
Хари усети как го залива гореща вълна от гняв.
— Да не би да ми казвате, че не искате диамантите?
— попита той.
— Разбира се, че ги искам — каза Такамори и се усмихна. — Но тъй като са моя собственост, нямам никакво намерение да плащам за тях.
— Така ли!? — възкликна Хари с почервеняло лице и пламтящи очи. — О’кей! Тогава ще се простите с тях. Ще намеря някой друг, който да ги купи. Спрете колата и ме пуснете да сляза.
— Ще ви бъда задължен, ако отделите няколко секунди, за да ме изслушате — учтиво каза Такамори. — Когато ми се обадихте, имахте предимството, как беше изразът, който използвахте, че се бяхте поровили в моето минало. Нали така го казахте? Вие дойдохте при мене напълно непознат и аз бях принуден да изслушам предложението ви, намирайки се в доста неизгодна позиция. Вие приехте, че аз съм нечестен човек. Това, мистър Грифин, беше груба грешка спрямо някого, когото не познавате отблизо. Предположихте, че бих измамил застрахователните компании с един и половина милиона долара. Ако се бях съгласил да го направя, щяхте да се почувствате в безопасност, защото тогава щяхте да бъдете в състояние да ме шантажирате, ако не спазех обещанието си във връзка с този ваш бизнес с аеротакситата. Обаче аз никога не съм позволявал да бъда изнудван и е абсолютно сигурно, че няма да го допусна до края на живота си. Но тук бяхте прав, мистър Грифин — аз се нуждая от диамантите. Те са ми необходими на всяка цена.
— Добре, аз не съм против това да се сдобиете с тях. Цената е един и половина милиона долара — каза Хари. — Няма ли пари, няма и диаманти!
— Предчувствах, че ще заемете такова становище — кротко отвърна Такамори. — Кажете ми, ако можехте да избирате между тази сума пари и смъртта, кое щяхте да предпочетете?
— Вижте — каза Хари, извъртайки се на мястото си така, че да може да хвърли свиреп поглед към дребния човечец. — Да оставим това. Искате ли диамантите, или не?
— Да, естествено. Моят въпрос е, искате ли да продължите да живеете?
Хари изтръпна.
— Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Това, което казвам. Оставете ме да продължа, мистър Грифин, и тогава ще осмислите своето положение такова, каквото е сега, а не такова, каквото беше днес сутринта. Вие имахте преимуществото, че бяхте направили проучване за моето минало. След тазсутрешния ни разговор аз направих справка за вашето. Научих, че допреди четири седмици сте били на работа в Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация. Това беше интересна новина. Чух, че е трябвало да пилотирате самолета, който пренасяше диамантите, ако не сте били уволнен за пиянство и за перверзни с една от стюардесите. Вие сте знаели за пратката. Човекът, осъществил обира, се е наричал Хари Грийн. Той е бил по-едър от вас, по-възрастен, имал е белег и е бил полуплешив. Всеки, който е достатъчно умен, би могъл да се дегизира така, че да изглежда по-възрастен и по-пълен, а изфабрикуването на фалшив белег е елементарно. Хари Грийн е знаел къде би могъл да приземи безопасно самолета в пустинята, а това ме кара да мисля, че той е летял по маршрута много пъти и е бил запознат с терена също като вас, мистър Грифин. Струва ми се, че Хари Грийн и Хари Грифин са едно и също лице, а Хари Грийн май че го търсят за убийство. — Той замълча, сетне добави: — Затова ви попитах дали искате да останете между живите. Доколкото мога да преценя, изгледите ви за оцеляване са минимални. Как мислите?
Заслушан в благия гласец, Хари почувства как вътре в него се стяга един възел от вледеняващ страх. Ръката му се плъзна под палтото и пръстите му се сключиха около дръжката на револвера.
— Вие сте луд! — произнесе дрезгаво той. — Нали ви казах! Намерих тези диаманти! Нямам нищо общо с обира.
— Разбирам — вдигна рамене Такамори. — Е, допускам, че може и да греша, но това лесно може да се провери. Полицията притежава пръстовите отпечатъци на Хари Грийн, ако човек въобще може да вярва на