вестниците. Дали да не отидем до полицейското управление и да накараме полицията да сравни вашите отпечатъци с тези на Грийн?
— Слушай, жълта змия такава — озъби се Хари, като извади бързо револвера и го заби в ребрата на Такамори, — не ме е страх от тебе! Ако ме издадеш на полицията, никога няма да видиш диамантите. Обещавам ти!
Такамори сведе очи към револвера.
— Няма нужда от насилие, мистър Грифин — рече той. — Махнете, моля, този револвер. Колкото и да сте безразсъден, не мога да си представя, че ще ме застреляте на толкова оживена улица.
Хари се подвоуми и пъхна оръжието обратно в кобура. Той разбираше в каква каша бе попаднал. Залагането се беше оказало несполучливо. Беше излязъл „на открито“. Беше захвърлил прикритието, което му беше осигурила Глори. Сега можеше да изиграе само последната карта — диамантите бяха все още у него.
— Добре. Както и да е — рече той. — Признавам, че успяхте да преобърнете пазарлъка. Ще намаля цената. Дайте ми петстотин хиляди долара и диамантите са ваши.
Такамори поклати глава.
— Мистър Грифин, казах ви, че никога не плащам за нещо, което ми принадлежи. Искам да разменя диамантите срещу живота ви. Това означава, че ако предадете камъните, аз няма да кажа на полицията какво съм разбрал за вас.
Хари го изгледа кръвнишки. Мечтата му да притежава милион и половина долара се изпари толкова бързо, че от разочарование и чувство за безсилие му се доповръща.
— Да не мислите, че съм толкова луд да ви повярвам?! — кипна той. — Дори да ви дам диамантите, пак можете да ме издадете на полицията. Не ви вярвам.
— Засега нямате основание да не ми вярвате — спокойно отвърна Такамори. — Не съм се загрижил нито за вас, нито да помагам на вашата полиция. Тази страна не е моя родина и аз като гражданин нямам никакъв морален дълг. Интересува ме единствено да бъдат върнати диамантите. Това трябва да направите вие. Опаковайте ги и ми ги изпратете по пощата, така че да стигнат до мене непременно вдругиден. Ако не пристигнат дотогава, ще съобщя на полицията сведенията за вас. Няма да им трябва много време, за да ви заловят. Ако обаче диамантите се получат вдругиден с първата поща, давам ви думата си, че няма да кажа за вас на никого. Това е единствената сделка, която имам желание да сключим. Не очаквам да решите на момента. Помислете си.
Той се наведе напред и почука на стъклената преграда. Шофьорът му докосна шапката си, намали плавно и отби до бордюра. Такамори отвори вратата на автомобила.
— Трябва да ви помоля да слезете, мистър Грифин — каза той. — Размислете върху всичко, което ви казах. Сигурен съм, ще осъзнаете, че моето предложение е единственият ви изход.
Хари слезе от колата. Той беше зашеметен от начина, по който беше протекъл разговора.
— Лека нощ, мистър Грифин — каза Такамори и любезно му махна, докато огромният „Кадилак“ потегляше.
V
Борг се спря под евакуационната стълба, която водеше нагоре към прозореца на банята на някогашния апартамент на Глори. Неговият човек му беше казал, че вратата на жилището била залостена отвътре и аварийното стълбище било единственият начин да се влезе. Уличката откъм гърба на сградата беше пуста и Борг се хвана за стълбата и започна да се катери по нея. Когато минаваше покрай един от долните прозорци, чу някакво радио да гърми в апартамента. Прояви предпазливост, да не би сянката му да затъмни прозореца. Най-после стигна прозореца на банята, спря пред него запъхтян и се заслуша дали отвътре не идваха някакви звуци. Не долови нищо, но не беше и очаквал, че ще чуе каквото и да било. Вдигна подвижната рамка и провря туловището си вътре.
Започна да претърсва трите стаи методично и внимателно, всички чекмеджета и шкафове. Завари апартамента точно така, както го беше оставила Глори преди десет дни. Даже мръсните съдове си бяха в умивалника, леглото беше неоправено.
Вниманието му привлякоха мъжкият костюм, който намери в гардероба, и мъжката шапка с инициали „X. Г.“ на вътрешната околожка. В едно от чекмеджетата на скрина имаше пет бели ризи също с инициалите „X. Г.“ върху вътрешната страна на яката и той се почеса по дебелия мазен врат, докато стоеше замислен над находката си.
Дали „X. Г.“ не означаваше „Хари Грийн“? Спомни си думите на Дилейни, че според Глори тя не познавала кой знае колко добре Хари Грийн, но това нищо не значеше. Борг върна ризите в чекмеджето и извади смачкания си пакет цигари. Запали една преди да поднови търсенето.
В кошчето за боклук намери разписание за влаковете, запазило следата от отваряне на раздела „Ню Йорк“. Обедният влак за Ню Йорк беше отбелязан с молив.
Сети се, че Тагарт беше изгубил Глори някъде в района на гарата. Възможно беше тя да го е забелязала и да се е уплашила. Ню Йорк ставаше за скривалище.
Борг остана в апартамента повече от час, но не откри нищо друго, което да представлява интерес, и в крайна сметка си тръгна, като заключи вратата и тежко заслиза към долния етаж.
Забавляваше се. Беше приятна, лека и интересна работа, много по-хубава от това, да се разкарва насам-натам заради Дилейни, или да седи на някое бюро и да слуша скучните лъжи на неговите събирачи на вноските.
Спря пред входа на апартамента на долния етаж и прочете табелката на вратата: „Мис Джоан Голдман“. Килна черната си омазнена шапка назад към тила и заби палец в звънеца.
Отвори му високо, кръглолико момиче, облечено в захабен домашен халат. Борг си помисли, че то е от онези, които биха живели само с една котка за компания, доволни, че и тя все още не ги е напуснала.
— Мис Голдман? — попита той с хрипливия си дрезгав глас.
— Аз съм. Какво има?
— Търся мис Дейн. Изглежда, че не си е у дома.
— Не, не е. Мисля, че е заминала.
— Така ли? Надявах се да я видя. Разбрах, че е близка с Хари Грийн.
Лицето на Джоан Голдман издаде нейното любопитство.
— Грийн ли? Да не искате да кажете Грифин?
— Грийн ли казах? — Борг бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади един зацапан, оръфан от прелистване бележник. — Да, правилно — престори се, че се е консултирал с една празна страница. — Хари Грифин, това е човекът. Познавате ли го?
— Защо? — тросна се момичето. — Кой сте вие? Борг извади от бележника една визитна картичка и я протегна към него.
— „Бюро за експресни разследвания“ — каза той. — Името ми е Борг. „Б“ като бира, „О“ като оранжада, „Р“ като равиоли5 и „Г“ като гулаш — БОРГ.
Имаше случаи, когато се гордееше с чувството си за хумор, което не разсмиваше никого освен него, и този беше един от тях.
Момичето изглеждаше учудено.
— Значи сте детектив?
— Частен детектив — каза Борг. — Може ли да вляза, или предпочитате това течение да ме издуха в болницата за туберкулозни?
— О, да, заповядайте — направи то крачка встрани и го пропусна навътре.
Борг зае позиция с гръб към камината. Беше му приятно. „Хари Грифин…“, помисли си той. Би предпочел да чуе, че името на мъжа бе Хари Грийн, но все едно, от това можеше да излезе нещо.
— Мистър Грифин загазил ли е? — попита момичето и Борг ясно видя, че то изгаряше от любопитство.
— Не е изключено — рече той. Приятелки ли сте с мис Дейн?
— Не помня някога да ми е била приятелка. Ние сме съседки. Поздравяваме се с нея, но не бих казала, че сме приятелки. Тя проблеми ли има?
