наблюдавайки отражението на Хари в огледалото. Експериментът се оказа по-успешен, отколкото беше очаквала, но тя се тревожеше за него. Той каза, че ще намери работа, от която да се издържат, но не беше го направил. Тя беше тази, която си уреди да работи като маникюристка в хотел „Стар“, на няколко преки от нейния апартамент. Не изкарваше повече от петнадесет-двадесет долара на седмица, но беше по-добре, отколкото нищо.
Искаше й се Хари да се хване на работа, да търси по-сериозно. Той рядко ставаше преди единадесет, след което прекарваше остатъка от предиобеда да преглежда във вестника обявите за свободните в момента места. Отбелязваше си две или три от тях и излизаше следобед, за да види какво се предлага.
Връщаше се малко след шест, отчаян и навъсен, и заявяваше, че нямало да отиде да работи за тридесет долара на седмица.
— Почнеш ли такава работа, Глори — казваше й той, — си загубен. Придобиваш един „тридесетдоларов“ манталитет. Трябва да се боря за нещо по-добро!
Но тя знаеше, че това беше само претекст, за да отказва ангажиментите, които му предлагаха. Вече бе разбрала, че неговото АЗ е живо само във въздуха, че той не може да се насили да приеме назначение, което би го лишило от всякакъв шанс да се върне към летенето.
Онова, което я тревожеше у него беше методът му за измъкване на „кредити“ от местните магазинери. Той беше почти мошенически, мислеше си тя притеснена. Макар че Хари не печелеше нито цент, всеки петък, когато се завръщаше от хотела, тя намираше върху кухненската маса плик с продукти, достатъчно месо, за да изкарат седмицата, а също и две бутилки скоч.
— Но, Хари, недей повече да трупаш такива сметки!
— беше взела да протестира тя. — Все някога ще трябва да плащаме.
Той се засмя.
— Забрави за това! Може хич да ме няма в намирането на работа, но притежавам огромен талант за вземане на вересия. Щом като тези мухльовци сами ме карат да „купя“ стоката, защо да се безпокоим? Те мислят, че чакам да умре един богат чичо. Казах им, че е „оценен“ на четиридесет бона и че повечето ще ги наследя аз. Ако те са достатъчно тъпи да вярват на подобни басни, мене какво ме е грижа!? Между другото, не възнамерявам да живея на твой гръб. Ти плащаш наема, а аз ще осигурявам кльопачката. Това поне мога да правя.
Тревожеше я също, че имаше моменти, когато той беше унил и мрачен, но тя бързо схвана, че тези депресивни настроения съвпадаха с времето, когато обикновено беше на смяна, отделяйки своя самолет от пистата за полет до Сан Франциско. Въпреки, че не говореше за това, тя съзнаваше, колко много му липсват самолетът и компанията на мъжете, с които беше привикнал да лети.
Опита се да го убеди да отиде на летището и да се види със стария си екипаж.
— Невъзможно! — каза той и се изчерви. — Онези момчета ме уважаваха. Обзалагам се, че сега ме смятат за мръсник. Не, те не биха поискали да ме видят.
Тя остави четката за коса, изправи се и съблече халата. Когато нахлузи роклята и започна да я закопчава, забеляза, че Хари се бе събудил и я наблюдаваше.
Усмихна му се.
— Да ти направя ли кафе? Имам време.
— Не, благодаря. Сам ще си направя след малко. — Той посегна за цигара и бавно се попривдигна. — Знаеш ли, Глори, гледах те, докато си решеше косата. Изглежда, че съвместният живот с мене ти понася — захили се. — Изглеждаш по-красива, по-млада и по-щастлива. Направо ми радваш окото.
Глори знаеше, че това, което казва беше истина. Съжителството с него я беше накарало да се чувства подмладена и радостна, но щеше да е още по-доволна, ако го беше казал наум. Стори й се, че това е случаят, който беше чакала, за да се счепка с него.
— Де да можех и аз да кажа същото за тебе, Хари! Не изглеждаш щастлив. Притеснявам се за тебе.
Той отмести поглед.
— Няма нищо, за което да се притесняваш. Скоро ще ми мине. Просто временно настроение.
Тя се доближи до леглото и приседна отстрани.
— Чувствам, че ако скоро не си намериш работа, ще започнеш да ме мразиш, още като ме зърнеш — каза Глори.
— Не говори глупости! Ти си последният човек, чиято физиономия бих намразил. — Той я погледна така, като че ли се опитваше да вземе някакво решение, сетне продължи. — Би ли искала да се поразходиш с мене до Париж, Лондон, Рим?
— Оо, Хари! С удоволствие! — каза тя, озадачена. — Би било чудесно, но, за Бога, какво общо имат с нас Париж, Лондон и Рим?
— Какво би казала да притежаваш един милион долара? — продължи той и стисна с пръсти нейната китка.
— И това би ми се понравило. А на тебе ще ти хареса ли да бъдеш президент на Съединените щати? — рече тя, като се усмихна насила. В израза на очите му имаше нещо, което започваше да я плаши.
— Говоря сериозно, Глори. Не бих се шегувал с подобни неща. Зная как да пипна три милиона долара. Ако можех да намеря някой, който да завърти нещата, бих могъл да спечеля най-малко един милион, а може би и повече…
— Но, скъпи…
— Знам. О’кей, успокой се. Недей да гледаш така уплашено. Слушай, Глори, до гуша ми дойдоха опитите да си намеря работа. Та наскоро отделих малко време, за да поразмисля. Ти беше права, когато каза, че да бъдеш капитан на самолет било безперспективно. Светът се състои от умници, които забогатяват, и от глупаци, които остават бедни. Аз бях глупак твърде дълго. Сега ще бъда умен. Знам как да сложа ръка на три милиона долара, така че ще отида да си ги взема.
Тя усети как кръвта се оттича от лицето й.
— Да ги вземеш ли? Какво искаш да кажеш?
Той се облегна на възглавницата и я погледна. Дръзкото, непукистко изражение на очите му я вледени.
— Нека да говорим без заобикалки, Глори. Ти беше добра с мен. Аз съм ти много задължен. Ти си единствената, на която чувствам, че мога да вярвам и разчитам. Ако свърша успешно тази „работа“, искам ти да участваш в разпределението на печалбата. Няма да се втурна в нея, без да съм абсолютно сигурен, че ще мога да се измъкна. Не бих я и помирисал дори, ако мислех, че ще сгафя някъде. Не бих искал да те вкарам в беля. Не и след всичко, което си направила за мене. Мизансценът е повече или по-малко готов. Има две неща, за които трябва да се погрижа. Ако успея да намеря начин да ги уредя, ще бъдем обезпечени до края на живота си.
— Хари, скъпи… — рече тя задъхано, а сърцето й лудо заби. — Не разбирам за какво говориш. Извинявай, ако се проявявам като тъпачка, но просто не знам какво означава всичко това.
— Разбира се, че няма да знаеш — каза той и потупа ръката й. — Ще ти разкажа, но първо трябва да обещаеш, че ще запазиш всичко само за себе си.
Тя изведнъж почувства, че започва да й се гади.
— Нали не смяташ да извършиш нещо, което ще ти докара неприятности с полицията? — попита го.
Тежките му вежди неодобрително се свиха. В очите му се появи враждебният, гневен поглед, който толкова често беше виждала.
— Добре, хайде да забравим — каза той с раздразнение. — Във всеки случай не му е сега времето да го обсъждаме. По-добре побързай с обличането, че ще закъснееш. — Скочи от леглото, отблъсквайки ръката й. — Ще направя кафе — добави Хари и отиде в кухнята.
Известно време тя седя на леглото неподвижна, притиснала с ръце гърдите си. После стана, отиде до тоалетната масичка, прекара бързо един гребен през косата си, приключи със закопчаването на роклята и влезе в кухнята, където той вареше кафе.
— Хари, кажи, моля те, какво възнамеряваш да правиш — рече тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
— Ще си мълча.
— Може би е по-добре да си остане моя тайна — отвърна той, но за нея беше ясно, че ще й каже. —
