— Нали е ужасно?
— Да — отвърна Хари, — но в природата е така. Мисля, че змиите са постъпили глупаво като са излезли на пътя, за да бъдат прегазени.
Сети се за мишеловите. Нямаше нужда от лопата. За малко повече от час от Глори нямаше да остане нищо с изключение на костите й, ако хвърлеше тялото й в шубраците.
Почувства как по гърба му се стича тънка струйка студена пот. Беше намислил да я удари по главата и да я зарови някъде при крайбрежния път за Неплис, но това май беше по-лесен вариант. В момента имаше усилено движение, но ако беше ловък и правилно пресметнеше времето, би могъл да я зашемети с гаечния ключ, да изчака докато пътят се изчисти от коли, след което да я пренесе в гората. Нямаше нужда да я носи надалече — просто до някое място, което не се виждаше от шосето, и после да я остави на мишеловите.
Вдигна очи към огледалото за обратно виждане. Приближаваше се някаква кола, но зад нея се виждаше дълга отсечка чист път. Хвърли поглед напред. Нямаше друго движение с изключение на камиона, който се влачеше на около четвърт миля насреща му.
Хари намали, оставяйки колата да го изпревари. Тя се носеше с голяма скорост и мина покрай него със свистене и въздушни вихри.
— Чуваш ли как нещо чука? — рече той. — Отзад има повреда.
— Нищо не чувам.
Беше намалил до скоростта на пешеходец. Камионът се изкачваше все по-бързо и вече преваляше склона. Щеше да бъде при него, преди да успее да направи каквото и да е. Изруга наум. Отново стрелна с очи огледалото за обратно виждане. Зад него шосето беше пусто.
— Вероятно греша.
Беше му трудно да запази интонацията си спокойна. Челото му се обливаше в пот, а сърцето му се блъскаше като боен чук. Той силно натисна с крак педала на газта и изстреля напред колата, така че да пресрещне камиона и да се разминат по-рано.
Онзи мина покрай него и профуча надолу по пътя. По един бърз поглед назад и напред го убедиха, че сега шосето беше чисто най-малко на четвърт миля в двете посоки. Настъпи рязко спирачката и отби на банката.
От гората с кипариси и ниски палми се носеше влажна мараня и зловонието на гниеща растителност.
— Би ли погледнала отзад? Дрънчи така, сякаш бронята се е откачила.
Глори отвори вратата.
— Аз нищо не чух, Хари.
— Добре де, хвърли едно око все пак…
Усети, че гласът му минава във фалцет, и го нормализира точно навреме. Плъзна ръка в джоба на вратата и пръстите му стиснаха гаечния ключ. Когато Глори слезе на пламтящото от жегата шосе и заобиколи колата отзад, той отвори своята врата.
„Ето това е… — помисли си. — Един бърз удар, после ще я вдигна и ще прибягам с нея до шубраците.“ Там щеше да я довърши. Държеше гаечния ключ скрит зад гърба си, докато отиваше зад колата.
— Всичко е наред — каза Глори. — Струва ми се, че си въобразяваш.
Беше се обърнала към него и го гледаше право в очите. Той не можа да издържи погледа й. Наведе се над бронята и я побутна.
— Смешна работа — рече. — Гласът му звучеше като чужд. — Бях сигурен, че…
— Ще тръгваме ли?
— Да.
Изчака я да се обърне. Стисна гаечния ключ толкова силно, че го заболяха пръстите. Когато се изви, видя една бързо приближаваща се кола и едвам успя да спре навреме замахването.
Колата, нисък двуместен автомобил, се беше появила като гръм от ясно небе. Глори стигна до вратата. Отвори я. Хари я наблюдаваше. Той целият трепереше, но беше запазил достатъчно присъствие на духа, за да не позволи да бъде видян инструмента. Спортната кола мина като светкавица и с рев продължи по шосето, вдигайки след себе си облак прах.
Хари пъхна желязото в джоба си, приближи се и хвана Глори за ръката, спирайки я точно в момента, в който се канеше да се качи.
— Един момент…
Огромен камион-цистерна изкачи с големи усилия наклона, показа се ясно и с тътен се заспуска към тях. Хари си каза, че сигурно е луд, щом се надява да се отърве от нея на този път. Явно беше много оживен.
— Хайде да не се качваме веднага — рече той. — Ще ми се да видя гората. Ела. Ще се поразтъпчем.
Ако успееше да я замъкне в гората, далече от полезрението на минаващите превозни средства…
— А, не! — отвърна тя, отдръпвайки се от него. — Няма да отида там. Гъмжи от змии.
Цистерната се изравни с тях и намали. Шофьорът се подаде от прозореца на кабината.
— Търся сервиз „Денбридж“ — надвика той грохота на мотора. — В тази посока ли е?
Глори се качи в колата и затвори вратата.
— Да — каза Хари, проклинайки наум шофьора на камиона. — На около три мили.
Онзи махна и ускори. Камионът се понесе със стържене на скорости.
Един безкраен миг Хари остана неподвижен, после бавно заобиколи автомобила. „Ще трябва да го направя на крайбрежния път“ — каза си той. Сигурно се беше побъркал, за да спира тук.
— Забравих за змиите — промърмори, качвайки се в колата. — Аз също не бих искал да настъпя някоя.
— Гората сигурно гъмжи — отвърна Глори. — Достатъчно е само да погледнеш пътя…
— Така е.
Даде газ и ускори. Предстоеше им да изминат повече от сто мили, преди да стигнат Неплис.
Граничещата с канала страна на шосето се оживяваше от дивите птици, а повърхността на водата с цвят на мляко непрекъснато се вълнуваше заради рибите, които подскачаха, за да похапнат от рояците насекоми, които жужаха над водата.
Докато Хари навиваше с „Буик“-а миля след миля, пейзажът постепенно се смени. Кипарисовата гора отстъпи пред ниския дъб и върбата, които заедно с редките кленови дървета си проправяха път през плътния гъсталак. Сегиз-тогиз съзираше някое усамотено селище на семиноли, полускрито от погледите зад палисади от дърво.
Беше запомнил от картата на бармана, че малко по-нататък имаше отклонение за Колиър Сити. Беше преценил, че по този път ще има безлюдни участъци, и планираше там да се отърве от Глори.
Тя изглеждаше прекалено погълната от пейзажа, от ятата диви птици, които се издигаха над гората, подплашени от шума на летящия автомобил, и от костенурките, които се приличаха по брега на канала, и не й беше до разговори, така че Хари беше доволен от нейната унесеност.
Когато стигнаха Роял Палм Хемък, чиито белостволи диворастящи палми извисяваха върхове над „зелевите“6 дървета, той намали скоростта. Някъде напред, отдалечен на няколко мили, се падаше кръстопътят с първокласното шосе № 27-А, където трябваше да отбие за Колиър Сити.
След десетина минути бавно каране видя разклона. Зави в отклонението, оставяйки в вдясно главния път, и навлезе в равнинен участък пустееща земя, покрита с ниски палми и пинии.
След като изминаха малко повече от миля, Глори неочаквано попита:
— На прав път ли сме? Не трябваше ли да останем на магистралата?
— Няма значение — грубо отвърна Хари. — Оттук е по-живописно, а на магистралата можем да се върнем и по-късно. Я виж какво наближаваме! Тук някъде трябва да има завод за преработка на миди.
От двете страни на пътя изведнъж се появиха огромни купчини блестящи мидени черупки. Обезцветени почти до бяло от слънцето, те образуваха масивен вал, който скриваше гледката. Миденото „укрепление“ се точи в продължение на около половин миля, след което изненадващо се откри плаж с ослепително бял пясък и обрасъл с палми, палми-джуджета, морска лавандула и кокосови дървета, които образуваха
