Джеймс Хадли Чейс
Удряй и бягай
I
Роджър Ейткън беше от тези шефове, които никога не смесват личния си живот с бизнеса. Чак когато падна на стълбите на Плаза Грийн и си счупи крака, отидох у тях и видях жена му.
Никога не ме беше притеснявал фактът, че не ме кани в къщата си. Според мен няма нищо по-лошо от господин Важна Клечка, който възприема подчинените си като членове на своето семейство. Винаги съм считал мъжа, който кани подчинените си у дома на ежемесечната кошмарна вечеря, където никой не смее да пие или да повиши глас, за шеф, от когото трябва да се пазиш като от чума.
Роджър Ейткън нямаше нищо общо с този тип. Той беше абсолютен феодал. Избираше мъжете и жените, които работеха за него, с педантична взискателност, плащаше им с една четвърт повече от всяка друга рекламна агенция и ако те не оправдаеха доверието му през първата седмица, им удряше един ритник под опашката и те изхвърчаха на улицата. При Ейткън никой нямаше право на втори опит — или ставаш, или не!
Преди да започна работа в ръководената от Ейткън „Интернешънъл енд Пасифик Ейджънси“ — най- голямата и най-добрата агенция на Западния бряг, аз работех в една пропаднала малка фирма, влязла с единия крак във финансовия, гроб, с шеф, когото по-късно тикнаха в клиника за неизлечими алкохолици. Това беше преди около две години. Доколкото си спомням, седях на бюрото си и се борех с рекламата на една нова съдомиячна машина, която дори не можеше да измие мазнината от чиниите когато ми се обади секретарката на Роджър Ейткън. Тя каза, че Ейткън иска да разговаря с мен по личен въпрос, дали не бих могъл да отида към шест часа.
Познавах Ейткън, разбира се, като име в бизнеса. Знаех, че ръководи агенцията за няколко богати бизнесмени и беше направил чудеса с нея. Съвсем естествено аз се зачудих дали няма да ми предложи работа и бях доста развълнуван — да работиш в „Интернешънъл“ беше амбицията на всеки рекламен агент на Западния бряг.
В шест, точно на секундата, бях при секретарката му, а в шест и пет стоях пред бюрото му, подложен на проучване от чифт стоманесини очи, които ме пронизваха както пословичният горещ нож небезизвестната бучка масло.
Ейткън беше едър мъж, почти метър и деветдесет, с масивна конструкция и тен с цвят на уиски, уста като капан и агресивна челюст на властник. Беше на около петдесет и седем, пълен в кръста, но ако това беше тлъстина, тя беше твърда, солидна тлъстина.
Той ме фиксира може би десет секунди, преди да стане и да стисне ръката ми така, че кокалчетата ми изпукаха.
— Вие ли сте Честър Скот? — попита той с глас, който можеше да чуе и секретарката, без да долепя ухото си до слушалката.
Не знам за кой друг би могъл да ме вземе, след като бях съобщил името си поне на четирима негови служители, преди да вляза в кабинета му.
Казах, че съм Честър Скот.
Той отвори една папка на бюрото си и почука върху нея с дебелия си пръст.
— Това ваша работа ли е?
Папката съдържаше около две дузини реклами от различни вестници и списания, върху които бях работил през последните четири-пет месеца.
Казах, че са моя работа.
Той затвори папката и започна да крачи из стаята.
— Не са лоши. Мога да използвам човек като вас. Колко ви плащат?
Казах му.
Той спря да обикаля и ме изгледа така, сякаш не беше сигурен дали е чул добре.
— Знаете ли, че струвате повече?
Казах, че знам.
— Тогава защо не сте направили нищо за това?
Отговорих му, че съм бил много зает и не съм имал време да се захвана с това.
— За вас работата е по-важна от парите, а?
— Не бих казал. Просто бях много зает.
Той пак се втренчи в мен, после мина зад бюрото си и седна.
— Ще ви давам на седмица още сто върху това, което получавате сега. Можете да започнете в понеделник.
Така започнах работа в „Интернешънъл“.
Сега, две години след тази среща, бях втори шеф и отговарях единствено пред самия Ейткън. Изкарвах заплата, която преди две години щеше да ми се стори като мираж. Имах кадилак кабриолет, едноетажна къща с три спални, с изглед към морето, един филипинец, който да се грижи за мен и порядъчна сметка в банката.
Не си мислете, че преминах към тази класа с клатене на крака и пушене на цигари. Когато работиш за Ейткън, работиш здравата. Бях на бюрото си в девет часа всяка сутрин, включително и съботите, а понякога се случваше да остана там до полунощ. Ако „Интернешънъл“ плащаше добре, Ейткън се грижеше усърдно да получи своето в жива сила. Не мисля, че някога съм работил толкова много, но това ми доставяше удоволствие, а имах и добър екип — всеки един от тях беше лично избран от Ейткън мъж или жена, които означаваха нещо. Аз стоях на върха на целия свят. Изглеждах създаден да продължа да стоя точно там, но в края на краищата не се получи така.
Една гореща юлска вечер цялата система изгърмя пред очите, ми. Бях останал в кабинета си до късно. Минаваше девет. С мен бяха само Пат Хенеси — моята секретарка и Джо Фелоуз — моят художник. Всички останали си бяха отишли у дома. Работехме върху рекламата на един нов тоалетен сапун. Беше голяма работа с участието на телевизията и с бюджет от два милиона долара.
Фелоуз ми показваше рекламите, които смяташе да пусне в седмичниците — добър материал, а Пат и аз ги разнищвахме, когато телефонът на бюрото й иззвъня.
Тя отиде до него и вдигна слушалката.
Пат беше хубаво момиче: висока, дългокрака, с медено руса коса, големи сини очи и тен, който изглеждаше прекалено хубав, за да е истински, какъвто си беше. Беше на около двайсет и шест, а умът й режеше като бръснач. Аз и тя работехме като екип. Ако тя не смушкваше паметта ми, щях да бъда силно затруднен да вървя в крак със задачите, които Ейткън непрекъснато трупаше на гърба ми.
Не обърнах никакво внимание на това, което тя казваше по телефона. Джо и аз променяхме една от рекламите. Не бях много доволен от момичето, което беше избрал за модел.
— Слушай, Джо, ако някое момиче наистина има гърди като тези, ще се заклещи в първата въртяща се врата, през която се опита да мине.
— Това е идеята — простичко каза Джо — Точно това искам да кажа. Искам хората, щом видят рекламата, да се запитат какво ли прави маце като това, когато попадне във въртяща се врата. Това е психологически скеч.
Замерих го с рекламата, като това не ми попречи да се засмея. Тогава Пат затвори телефона и каза със своя спокоен, тих глас:
— Господин Ейткън си е счупил крака.
— Е, хайде, ако беше казала, че си е счупил врата… — започна Джо, но изведнъж млъкна и зяпна. — Майтапиш ли се?
Пат ме погледна.
Беше икономката на господин Ейткън. Г-н Ейткън се подхлъзнал на стъпалата на Плаза Грийн и си счупил крака.
— Типично за Ейткън — каза Джо безчувствено. — Можеш да му имаш доверие, че ще си счупи крака на стъргалото. Тя каза ли ти кой крак?
— Ще си затвориш ли устата, Джо? — казах аз. После се обърнах към Пат. — Къде е той? В болница?
— Завели са го вкъщи. Иска да те види. Икономката каза да отидеш веднага там.
