Това беше моментът, в който осъзнах, че дори не знам къде живее Ейткън.
— Къде да го открия? — попитах, докато ставах от стола.
— Има малка колибка на булевард „Палм“ — подхвърли Джо с цинична усмивка. — Местенце с двайсет и четири спални, и фоайе достатъчно голямо, за да послужи за автогара, нищо особено — просто една колиба за уикенда.
Не му обърнах внимание и погледнах към Пат.
— „Гейбълз“, булевард „Палм“ — каза тя живо — третата къща вдясно.
Тя започна да отваря чекмеджетата, да вади документи и да ги хвърля в една папка.
— Какво си намислила? — попитах аз, докато я наблюдавах.
Може да ти потрябват. Не мога да си представя, че Ейткън иска да те види само, за да му подържиш ръката. Утре има съвещание на управителния съвет. Ще се наложи ти да го ръководиш. Ще иска да види всички документи, а те са тук.
Тя ми подхвърли папката.
— Но той си е счупил крака! Няма да иска да говори за бизнес. Сигурно много го боли. Може би вече са му сложили инжекция.
— Аз бих ги взела, Чес — настоя Пат — Може да ти потрябват.
Както се оказа по-късно, тя беше права. Наистина ми потрябваха.
„Гейбълз“ беше огромна къща, разположена в двуакрова градина, с изглед към морето и хълмовете в далечината. Едва ли имаше двайсет и четири спални, но бяха поне десет. Беше хубава къща. Точно такава бих искал да имам. Къща, която би възхитила приятелите ви, дори ако тайно ви мразят.
Отляво имаше един доста голям плувен басейн и гараж за четири коли, а там Ейткън беше приютил едно бентли, кадилак, буик и някакъв спортен кабриолет.
Градината изобилстваше с розови храсти, бегонии, петунии и други подобни, и беше окъпана в светлина. Басейнът също беше ярко осветен и изглеждаше пуст, докато минавах с колата по пясъчната алея. Такъв басейн би изглеждал най-добре в компанията на красавици по бикини.
Бях леко зашеметен от това изобилие. Знаех, че Ейткън е голяма клечка, но и представа нямах, че може да си позволи такава показност и разточителство.
Оставих колата, изкачих двайсетте мраморни стъпала, водещи към входната врата и натиснах звънеца. След обичайното кратко забавяне вратата беше отворена от един висок тъмен мъж в костюм на английски иконом. Като ме видя, повдигна белите си вежди. По-късно научих, че се казва Уоткинс и че е внесен от Англия за значителна сума.
— Аз съм Честър Скот. Господин Ейткън ме очаква.
— Да, сър. Влезте, моля, насам.
Аз го последвах в едно голямо антре надолу по някакви стълби, докато стигнахме една стая, която Ейткън очевидно използваше като кабинет. Вътре имаше бюро, диктофон, четири фотьойла, радио и около две хиляди тома, подредени по стените.
— Как е господинът? — попитах Уоткинс, докато той палеше лампите и се готвеше да свие платната и да изчезне във вътрешността на къщата.
— Точно толкова добре, колкото може да се очаква, сър — отговори той с глас, на който би завидял всеки собственик на погребално бюро. — Ако почакате няколко минути, ще го уведомя, че сте пристигнал.
Той излезе, а аз започнах да обикалям стаята и да се взирам в заглавията на книгите. След малко Уоткинс се върна.
— Г-н Уоткинс ще ви приеме.
Стискайки дебелата папка, която Пат ме накара да взема, аз го последвах през дълъг коридор в един асансьор, който ни изкачи на втория етаж. Пресякохме голяма площадка и се спряхме пред една врата. Уоткинс почука, отвори я и застана отстрани.
— Господин Скот, сър.
Ейткън лежеше на нещо като диван. Стаята беше просторна и сто процента мъжка. Пердетата от големия прозорец бяха дръпнати, така че се виждаше осветеното от луната море.
Ейткън изглеждаше както винаги. Единственото странно нещо беше, че лежи, вместо да е прав. Беше захапал една пура, а по цялото легло имаше разпръснати листа. Лампата до леглото образуваше светло петно около него, останалата част от стаята беше в сянка.
— Влизай, Скот — дрезгавият му глас ми подсказа, че е ядосан здравата — и това ако не е нещо! Придърпай един стол. Ще накарам някой глупак да ми плати за всичко. Изпратих адвоката си да огледа стъпалата. Могат да убият човек. Ще хвърчат глави в съда, макар че така кракът ми няма да се оправи.
Приближих един стол до него и седнах. Започнах да изразявам съчувствието си, но той махна с ръка.
— Остави това — каза раздразнено — приказките не помагат. Ще изляза от играта поне за четири седмици, ако може да се вярва на онзи глупак — доктора. На моите години и с моето тегло един счупен крак може да ти изиграе лош номер. Ако не внимавам, ще окуцея, а точно това не искам да ми се случи. Така че ще трябва да стоя тук. Утре се събира управителният съвет. Ти ще го ръководиш — той ме прикова с поглед. — Мислиш ли, че ще се справиш?
Не беше момент за скромничене.
— Само ми кажете как и аз ще го направя.
— В теб ли са документите?
В този момент благослових Пат. Ако не я бях послушал, сега щях да заприличам на пълен глупак. Извадих документите от папката и му ги подадох. Той задържа погледа си върху мен цели десет секунди, а след това суровото му лице се изкриви в нещо като усмивка.
— Знаеш ли, Скот — отбеляза той, докато вземаше документите. — Ти си много умен. Какво те накара да ги донесеш? Защо реши, че няма да съм съсипан и неспособен да работя?
— Не мога да си представя вас, г-н Ейткън, съсипан. Вие не сте човек, който се предава лесно.
— Това е факт.
Пролича си, че съм казал нещо на място. Той остави документите и протегна ръка, за да изтръска пепелта от пурата в пепелника на масата до леглото.
— Кажи ми, Скот, имаш ли пари?
Този неочакван въпрос ме стъписа за момент и аз се ококорих.
— Малко повече от двайсет хиляди долара.
Сега беше негов ред да се изненада.
— Двайсет хиляди, а? Толкова много?
След това се подсмихна. За пръв път, откак го познавах, той изглеждаше развеселен.
— Предполагам, че не съм ти оставил много време да си харчиш парите, а?
— Не е чак толкова зле. Повечето дойдоха по наследство.
— Ще ти кажа защо те питам. Омръзна ми да работя за тая банда умници. Смятам да започна самостоятелно в Ню Йорк. Идните четири седмици ти ще ръководиш „Интернешънъл“. Аз ще ти казвам какво да правиш, но ти ще си този, който ще работи, а понякога сигурно ще се налага да взимаш светкавични решения, без да се консултираш с мен. Не очаквам от теб непрекъснато да ми звъниш и да ме питаш за това и онова. Аз ще ти дам насоките за работа, но ти ще трябва да ги приложиш на практика. Ако успееш, когато се върна, ще ти подаря един шанс, за който всеки твой колега би дал главата си. Ще те направя свой партньор в Ню Йорк, ако имаш желание да вложиш парите си в този бизнес. Това означава, че ти ще бъдеш шефът там, докато аз ръководя „Интернешънъл“. По този начин и двамата с теб ще направим много пари, Скот. Какво мислиш?
— Ами да, разбира се — аз се наострих, а сърцето ми заби лудешки. — Можете да разчитате на мен, г-н Ейткън.
— О’кей, ще видим. Оправиш ли се с „Интернешънъл“ без грешка, те взимам, подхлъзнеш ли се, си вън от играта. Ясно?
Нямах време да размисля какво точно ми предлага Ейткън, защото веднага се захванахме със съвещанието, но по-късно, когато имах възможност да размисля, осъзнах какъв шанс е това. Така щях да навляза в средите на Ейткън и след това рано или късно да заработя самостоятелно. С един залог от
