— Хей, шефе — ухили се той. — Как е дъртият?
— Единствената разлика беше, че лежеше на леглото и не крачеше напред-назад. Слушай, Джо, зает съм. След няколко минути започва съвещанието. Какво искаш?
Джо седна на ъгъла на бюрото ми.
— Отпусни се, приятел. Нищо няма да се случи там. Единственото, което искам, е да ми кажеш, че дъртият се е гърчил в болки. Харесва ми да си мисля как страда. Обзалагам се, че е опищял цялата къща.
— Нищо такова. Той е истински стоик. Съжалявам, че те разочаровам, Джо, а сега, ако се разкараш, ще мога да прегледам пощата.
Джо не помръдна. Изгледа ме озадачено.
— Изглеждаш притеснен. Какво те мъчи?
Работехме заедно от две години и ми допадаше. Той беше най-добрият художник в занаята. Често беше казвал, че би желал аз да му бъда шеф вместо Ейткън и ако някога изобщо реша да започна самостоятелно, би се присъединил към мен.
Така че му казах за проекта „Ню Йорк“.
— Това е прекрасно! — каза той, когато свърших. — Ти, Пат и аз можем да направим световен екип. Ако не получиш тази работа, Чес, ще те удуша.
— Ще се старая с всички сили тогава — ухилих се аз.
Той слезе от бюрото.
— Видя ли жената на Ейткън, когато беше в къщата?
Усетих, че ми става горещо. Събирах някакви документи, така че не ми се наложи да го погледна, иначе мисля, че щях да се издам.
— Жена му? — опитах се да прозвучи небрежно. — Не, не я видях.
— Пропуснал си. Оха! Какво парче! Само веднъж съм я зървал, но оттогава насам все ми се присънва.
Вече се бях овладял достатъчно, за да погледна нагоре и да посрещна погледа му.
— Какво й е толкова специалното?
— Почакай, докато я видиш, тогава ще разбереш, че си задал най-тъпия въпрос на годината. Какво й е специалното? Едно е сигурно, че в кутрето й има повече сексапил, отколкото във всяко друго момиче, което съм виждал. Едва ли е на повече от двайсет, а колко е красива! Умирам, като си помисля, че е омъжена за този просмукан с уиски, коравосърдечен, стар киселак.
— Откъде знаеш, че тя не е щастлива с него?
— Ако ти беше млад и красив, щеше ли да бъдеш щастлив с Ейткън? — ухили се Джо. — Това е същата прастара история. Единствената причина, поради която тя би могла да се омъжи за него, е чековата му книжка. Сега тя живее в къща с дванайсет спални, може да украси сладкото си вратле с диамантена огърлица. Тя притежава целия Ейткън, но се обзалагам, че не е щастлива.
— Знаеш ли, странно е, но не си спомням да съм чул, че е женен. Откъде се появи тя?
— Не знам. От предния ред на някой весел хор, предполагам. Той се ожени за нея една година преди да дойдеш при нас. Едва ли е имала седемнайсет, когато я е вързал. Говореше се, че я е грабнал от люлката. Както и да е, оглеждай се за нея, заслужава си да я видиш.
— Няма ли да спреш с клюките и да излезеш оттук? Остават ми само десет минути до съвещанието.
Тогава нямах време да размисля върху това, което Джо каза, но по-късно го направих. Почувствах се много зле при мисълта, че се е продала за парите на Ейткън Бях сигурен, че Джо е прав. Не можеше да има друга причина за брака им.
Към три следобед се обадих на Ейткън. Чувствах се като изстискан лимон. Съвещанието се оказа по- тежко, отколкото очаквах, а Темпълман, като видя, че Ейткън го няма, за да го държи под контрол, започна да стреля с тежката артилерия. Но аз се оправих с него, а също и с останалите от съвета. Най-накрая ги накарах да приемат точките както Ейткън желаеше, а това само по себе си беше голям триумф.
Така че телефонирах на Ейткън, преди дори да се върна в офиса си. Телефонът едва беше иззвънял, когато чух изщракване и един момичешки глас каза:
— Ало? Кой там?
Знаех, че е тя и звукът на гласа й спря дъха ми. За момент онемях и седях неподвижен, със слушалката на ухото, заслушан в лекото й дишане.
— Ало? Кой е там?
— Тук е Честър Скот — успях да изрека. — Може ли да говоря с г-н Ейткън?
— Г-н Скот? Ами да, разбира се. Почакайте малко. Той ви очаква.
— Как е той? — попитах аз, защото исках да чуя отново този мек, вълнуващ глас.
— Справя се много добре — дали си въобразих, че в гласа й нямаше ентусиазъм? — Лекарят е много доволен от него.
Тя изключи апарата и Ейткън се обади.
II
Пристигнах в „Гейбълз“ малко след осем часа. Докато карах към къщата, се чудех дали ще я видя отново. При мисълта за нея устата ми пресъхваше, а сърцето ми биеше тежко и неравномерно. Когато пристигнах, видях, че някой беше изгасил осветлението в градината и на басейна, но къщата въпреки това изглеждаше внушителна на суровата лунна светлина. Оставих колата пред входната врата, качих се по стълбите и натиснах звънеца. След обичайното забавяне Уоткинс отвори вратата.
— Добър вечер, сър — поздрави той. — Хубава нощ.
— Да — съгласих се аз и минах покрай него в антрето.
— Как е г-н Ейткън?
— Сравнително добре, бих казал. Може би е малко нервен тази вечер. Ако позволите, сър, на ваше място не бих останал по-дълго от необходимото.
— Ще свърша колкото може по-бързо.
— Много мило от ваша страна, сър.
Качихме се в асансьора. Старецът дишаше тежко и можех да чуя скърцането на колосаната предница на ризата му всеки път, когато си поемеше въздух.
Ейткън стоеше подпрян на възглавници в кревата с пура между зъбите. Върху коленете му лежаха няколко финансови вестника, а един молив и бележник стояха отстрани. Изглеждаше леко зачервен, а светлината от лампата до леглото се отразяваше в капчиците пот по челото му. Устата му беше увиснала в ъглите, а очите му гледаха мрачно. Не изглеждаше толкова добре, колкото предната вечер.
— Влизай, Скот — изръмжа той раздразнено.
Приближих се към леглото и седнах на фотьойла.
— Как е кракът? — попитах аз, без да го поглеждам, като се съсредоточих в отварянето на куфарчето, което носех със себе си.
— Добре е — той помете финансовите вестници от леглото на пода. — Хамилтън ми се обади. Казва, че си свършил добра работа на съвещанието.
— Радвам се, че така мисли. Не се справих с Темпълман чак толкова добре. Той доста ме затрудни.
Устата на Ейткън се изкриви в усмивка.
— Добре си се справил с него. Хамилтън ми каза. Старият глупак си е тръгнал сконфузен. В теб ли е протоколът?
Подадох му го.
— Докато го чета, си сипи една чаша. Дай и на мен също.
Той махна към колекцията от бутилки и чаши, които стояха на масата до стената.
— Дай ми едно уиски, искам да кажа: налей уиски в чашата.
Тонът му не позволяваше противоречие, затова отидох до масата и приготвих две чаши. Той се втренчи в своята и веждите му се отпуснаха надолу. Приличаше на побеснял се бик.
— Казах ти: сипи уиски в чашата! Не ме ли чу?
Върнах се при масата, ливнах още уиски в чашата и му я подадох. Той я пое, фиксира я с поглед и я
