— Трябва да се кача горе и да проверя бравите на вратите. Дано не съм ви нарушил спокойствието. Няма да е зле да си лягате вече. Доста е късно.
Валсът свърши и от радиото зазвуча глас. Момичето заговори над него:
— Наистина ли си го помисли — за балкона?
Той кимна.
— Може и да съм, но вече не…
— Изключено, Тони. — Усмивката й беше приглушена като изгубен есенен лист. — Ела да си поговорим още. Червенокосите не скачат от балкони, Тони. Те се държат със зъби и нокти… и оцеляват.
Той я гледа известно време много сериозно, после прекоси килима. Под свода към централното фоайе стърчеше портиерът. Тони още не беше погледнал в посоката, но знаеше, че там има човек. Винаги усещаше дали наблизо има някой. Чуваше как расте тревата също като магарето от „Синята птица“.
Портиерът напрегнато му направи знак с брадичката. Широкото му лице над униформената якичка беше потно и възбудено. Тони го приближи, заедно минаха през свода и влязоха в полутъмното фоайе.
— Неприятности ли? — попита Тони предпазливо.
— Един мъж отвън иска да те види. Отказа да влезе. Тъкмо бършех стъклото на вратата и той се приближи изотзад. Такъв един висок. „Извикай Тони“, издума през ъгълчето на устата си.
— Хм — рече Тони и се вгледа в бледосините очи на портиера. — Кой е?
— Само настоя да те извикам.
Лицето на Тони стана безизразно като тесто.
— Добре — промърмори и тръгна към входната врата. Портиерът го дръпна за ръкава на сакото.
— Ей, Тони. Имаш ли врагове?
Тони се засмя учтиво, но лицето му остана като тесто.
— Виж какво — продължи портиерът, вкопчен в ръкава му. — По-надолу е спряла голяма черна кола — до отсрещния тротоар. До нея стои някакъв тип с единия крак върху страничното стъпало. Този, дето ме заговори, е облечен с широко тъмно палто, препасано с колан, с висока яка, та чак му закрива ушите. Шапката му е нахлупена много ниско. От лицето му, кажи-речи, нищо не се вижда. И ми изръмжа „Извикай Тони“ с ъгълчето на устата, ето така. Нали нямаш врагове, Тони?
— Само банката ми — отвърна детективът. — Изчезвай.
Тръгна бавно и с леко скована походка през синия килим нагоре по трите ниски стъпала към фоайето пред главния вход с трите асансьора от едната страна и регистрацията от другата. В момента работеше само единият асансьор. До разтворената врата беше застанал нощният администратор със скръстени ръце, мълчалив в разкошната си синя униформа със сребристи ширити. Слаб, мургав мексиканец — Гомес. Беше нов, сега го обучаваха за нощната смяна.
Срещу асансьорите беше регистрацията, покрита с розов мраморен плот, върху който внимателно се беше облегнал нощният дежурен. Дребен, спретнат мъж с редички рижи мустаци и толкова румени бузи, та приличаха на напудрени. Загледа се втренчено в Тони и разроши с нокът мустаците си.
Тони насочи към него показалец, сви стегнато другите три пръста и „щракна“ два пъти с палец нагоре- надолу по изпънатия пръст. Дежурният докосна и другия край на мустаците си и го изгледа със скучаещ поглед.
Тони мина покрай затворения и тъмен щанд за вестници и през страничния вход се озова пред дрогерията, откъдето се излизаше към обкованата с месинг главна врата с бронирани стъкла. Спря точно пред тях и рязко дълбоко пое дъх. Разкърши рамене, бутна вратата и излезе в студения влажен нощен въздух.
Улицата тънеше в мрак и тишина. Гъргоренето на уличното движение по „Уилшър булевард“ на две преки беше лениво, сякаш въздушно. Вляво дремеха две таксита. Шофьорите се бяха облегнали на калника на едната, един до друг, и пушеха. Тони тръгна в обратна посока. Голяма тъмна кола беше спряла на една трета от разстоянието между първата пряка и входа на хотела, фаровете й бяха угасени и чак когато съвсем се приближи до нея, дочу лекото ръмжене на включения мотор.
Висока фигура се отлепи от тъмния силует на колата и бавно се запъти към него, с двете ръце в джобовете на тъмното палто с висока яка. В устата на мъжа просветваше запаленият край на цигара, ръждив бисер. Спряха на две крачки един от друг.
— Здрасти, Тони. Отдавна не сме се виждали — обади се високият. — Здравей, Ал. Как вървят работите?
— Не се оплаквам. — Високият понечи да измъкне дясната си ръка от джоба на палтото, но се спря и се изсмя тихо. — Забравих. Едва ли ще искаш да се ръкуваш с мен.
— Здрависването не значи нищо — отвърна Тони. — И маймуните го правят. Какво си намислил, Ал?
— Все същият забавен шишко си, а, Тони?
— Щом казваш.
Тони замижа плътно. Гърлото му беше схванато.
— Харесва ли ти работата тук?
— Работа като работа.
Ал отново пусна съшия тих смях.
— Ти не бързаш за никъде, Тони. За разлика от мен. Значи работа като работа и искаш да я задържиш. Дадено. В твоето тихо хотелче е отседнало едно момиче — Ива Креси. Изведи я навън. Бързо и незабавно.
— Какво е станало?
Високият огледа улицата от двете страни. Зад колата леко се прокашля мъж.
— Хванала се е с когото не трябва. Нямам нищо против нея лично, но ще ти навлече неприятности. Измъкни я от хотела, Тони. Разполагаш с около час.
— Дадено — отвърна Тони безцелно, без да влага смисъл в думата.
Ал извади ръка от джоба си и я протегна към гърдите на Тони. Побутна го леко, лениво.
— Не ти го казвам само да се намирам на приказки, дебело ми братче. Изведи я!
— О’кей — рече Тони монотонно.
Високият отдръпна ръка от гърдите му и се пресегна към вратата на колата. Отвори я и понечи да се плъзне вътре като мършава черна сянка, но спря и каза нещо на мъжа в колата, след което отново излезе. Приближи се до Тони, който стоеше безмълвен, улавящ с бледите си очи мътната светлина от улицата.
— Слушай, Тони. Винаги си се държал настрана. Ти си добър брат.
Тони не продума.
Ал се наклони към него — висока, напрегната фигура. Вдигнатата яка почти докосваше ушите му.
— Работата ще предизвика неприятности, Тони. Спускам ти го, въпреки че това няма да се хареса на момчетата. Тази Ива Креси беше женена за един младеж — Джони Ролс. Ролс излезе от „Куентин“ преди два-три дни, ако не и седмица. Излежа три години за непредумишлено убийство. Момичето го навря там. Пиян, една нощ прегазил някакъв старец. Тя била с него. Отказал да спре. Настояла да се предаде, иначе ще го обади. Той не отишъл. После ченгетата дошли да го приберат.
— Кофти работа — отбеляза Тони.
— Самата истина, малкият. Работата ми е да знам. Този Ролс разправял наляво и надясно как момичето ще го чака, когато излезе от кафеза, готов бил да прости и да забрави и се е запътил право към нея.
— Той какъв ти е? — попита Тони. Гласът му беше сухо, сковано прашене, като твърда хартия. Ал се засмя.
— Лошите момчета искат да се видят с него. Действал нещичко по рулетка на главната улица и измътил страхотен план. С друг един завлекли заведението с петдесет бона. Оня върнал парите, но още си искаме двайсет и петте на Джони. На лошите момчета не им се плаща, за да забравят.
Тони огледа тъмната улица. Единият от таксиметровите шофьори метна изпушената си цигара в широка дъга над покрива на колата. Тони я проследи, докато се разсипа в искри на паважа. Заслуша се в кроткото мъркане на мотора на голямата кола.
— Не искам да знам за тая история — каза. — Ще я изведа.
Ал отстъпи заднишком и кимна.
— Умно момче си, как е мама?
