— Добре.
— Кажи й, че съм питал за нея.
— Питането е нищо.
Ал бързо се обърна и се пъхна в колата. Тя направи мързелива дъга докъм средата на пряката и бавно се върна към ъгъла, фаровете се включиха и изпръскаха със светлина някаква стена. Колата зави зад ъгъла и изчезна. Покрай носа на Тони се разнесе остатъчна миризма от ауспуха й. Той се извъртя и се върна към хотела, влезе вътре. Мина покрай стаята с радиото.
То още мърмореше, но момичето го нямаше върху дивана. Възглавниците носеха издълбания отпечатък на тялото му. Тони се пресегна и ги докосна. Стори му се, че още са топли. Изключи радиото и остана да стои и да върти бавно протегнат напред палец с длан, притисната плътно към корема. После се върна през фоайето до асансьора и застана при голямата саксия с декоративен храст, чиято пръст бе поръсена с бял пясък. Дежурният администратор се суетеше зад матовата стъклена преграда в дъното на регистрацията. Въздухът бе мъртъв.
Фоайето пред асансьорите тънеше в мрак. Тони погледна стрелката на средния асансьор и видя, че е спряла на четиринайсет.
— Легнала си е — прошепна тихо.
Вратата на портиерната зад асансьорите се отвори и отвътре излезе дребният мексиканец, вече без униформа. Погледна към Тони кротко, странично, с очи като пресушени кестени.
— Лека нощ, шефе.
— Да — разсеяно отвърна Тони.
Извади тънка пура с мундщук от джоба на жилетката си и я подуши. Бавно я огледа, като я въртеше в изящните си пръсти. От едната страна тютюнът беше пробит. Намръщи се и прибра пурата.
Чу се далечен звук и стрелката на индикатора се завъртя около бронзовия циферблат. Светлина проблесна в горната част на шахтата и правата линия на асансьорния под стопи мрака под себе си. Асансьорът спря, вратите се отвориха и отвътре излезе Карл.
Очите му отскочиха стреснато от погледа на Тони и той тръгна към него, наклонил глава. Над розовата му горна устна проблясваше влага.
— Слушай, Тони.
Тони ловко и силно сграбчи ръката му и го извъртя. Избута го бързо, макар и някак небрежно, надолу по стъпалата към полумрачното централно фоайе и го насочи към единия ъгъл. Пусна ръката му. Гърлото му отново се стегна, неизвестно защо и за самия него.
— Е? — попита мрачно. — Какво да слушам?
Портиерът бръкна в джоба си и извади банкнота от един долар.
— Ето това ми даде — каза завалено. Лъскавите му очи гледаха покрай Тони в нищото. Премигваха бързо-бързо. — Джинджифилова лимонада с лед.
— Не ми губи времето — изръмжа Тони.
— Мъжът в четиринайсет „бе“ — поясни портиерът.
— Я ми дъхни! — рязко нареди Тони.
— Черпи ме една чашка.
Тони сведе поглед към доларовата банкнота.
— В четиринайсет „бе“ няма никой — каза. — Поне според моя списък.
— Да, ама има. — Портиерът облиза устни, а очите му няколко пъти се отвориха и затвориха. — Висок мургав мъж.
— Добре — ядосан просъска Тони. — Добре. Значи в четиринайсет „бе“ има висок мургав мъж и те черпи долар и чашка. Друго?
— Има пистолет под мишницата — додаде Карл и премигна.
Тони се усмихна, но очите му бяха придобили безжизнения блясък на плътен лед.
— Ти ли качи госпожица Креси с асансьора?
Карл поклати отрицателно глава.
— Гомес. Видях я да се качва.
— Разкарай се — извика Тони през стиснати зъби. — И повече да не съм те видял да приемаш почерпки от гости на хотела.
Не помръдна, докато Карл не се прибра в стайчето си до асансьорите и не затвори вратата. Чак тогава бавно изкачи трите стъпала и застана пред рецепцията, загледан в жилките по мрамора, комплекта писалки и мастилница от оникс, новата регистрационна карта в кожената й рамка. Вдигна ръка и я плесна тежко върху мрамора. Иззад стъклената преграда като катерица от хралупа изскочи администраторът.
Тони извади лист от горното джобче на костюма си и го оправи върху тезгяха.
— Тук не фигурира никой в четиринайсет „бе“ — подчерта огорчено.
Администраторът избърса възпитано мустаците си.
— Много съжалявам. Сигурно си бил излязъл на вечеря, когато той се регистрира.
— Кой?
— Записа се като Джеймс Уотърсън от Сан Диего.
Администраторът се прозя.
— Пита ли за някого?
Прозявката секна по средата и администраторът се загледа в темето на Тони.
— Ами да. Пита какъв ни е оркестърът. Защо?
— Умно, бързо и смешно — подигра го Тони. — Ако си падаш по тези шегички. — Написа нещо върху листа и го върна в джобчето си. — Качвам се горе и ще проверя всички врати. Остават ти четири празни стаи. Стегни се, момче. Даваш фира.
— Оправям се някак — провлачи администраторът и довърши прозявката си. — Върни се бързо, татенце. Без теб не знам как да си убия времето.
— Вземи обръсни розовия мъх по горната си устна — посъветва го Тони и прекоси фоайето.
Отвори един от тъмните асансьори, запали лампата на тавана и го подкара към четиринайсетия етаж. Там отново изгаси лампата, слезе и затвори след себе си вратите, фоайето тук беше по-малко от останалите с изключение на това точно под него. Имаше по една синя дървена врата в двете стени. Върху всяка се четеше златиста цифра и буква, оградена със златисто венче. Тони пристъпи към 14А и долепи ухо до дървенията. Нищо не се чу. Ива Креси вероятно спеше в леглото си или пък бе в банята, или на балкона. А можеше и да седи там в стаята, на няколко крачки от вратата, и да гледа втренчено стената. Е, не е разумно да очаква да чуе как тя седи и съзерцава стената. Приближи се до 14Б и пак долепи ухо до вратата. Тук беше различно. Чу се звук. Мъж се прокашля. Прозвуча някак като самотна кашлица. Не се чуха гласове. Тони натисна седефеното копче на вратата.
Приближиха се не бързащи стъпки. Плътен глас проговори през дървенията. Тони не отвърна, не издаде нито звук. Плътният глас повтори въпроса. Леко, злобно, Тони натисна повторно звънеца.
Господин Джеймс Уотърсън от Сан Диего би трябвало сега да отвори и да каже нещо, но не го направи. Зад вратата настъпи тишина, като в ледник. Тони отново долепи ухо. Самата тишина.
Извади шперц на верижка и особено предпазливо го пъхна в ключалката. Завъртя го, бутна вратата десетина сантиметра навътре и издърпа шперца. Сетне зачака.
— Добре — рязко прозвуча гласът. — Влез и си го получи.
Тони бутна вратата, отвори я широко и застана като в рамка на фона на светлината от фоайето. Мъжът беше висок, тъмнокос, ъгловат и белолик. Стискаше пистолет в ръка. Държеше го така, сякаш знаеше всичко за пистолетите.
— Хайде, влизай — изрече провлечено.
Тони пристъпи напред и затвори след себе си с рамо. Ръцете си държеше встрани от хълбоците, умелите пръсти извити и отпуснати. Усмихна се с кротката си усмивчица.
— Господин Уотърсън?
— И после?
— Аз съм детективът на хотела.
— Ах, ще припадна.
Високият, белолик, някак хубав и по своему грозен мъж отстъпи назад. Стаята беше голяма, с нисък
